Дебора Харкнес - Нощна сянка

Но имаше нещо очарователно в това да отгатвам подробностите от всекидневието, и бързо забравих раздразнението си. Разгледах монетите в дланта си, търсех сребърно пени. То бе основата на безценните ми познания. Монетата не беше по-голяма от нокътя на палеца ми, тънка като вафлена кора и с изсечен върху нея профил на кралица Елизабет, като повечето пари. Подредих останалите според относителната им стойност и започнах да пресмятам цялата сума на следващата страница в книжката си.

— Благодаря, Пиер — каза тихо Матю, без дори да поглежда прислужника, който взе запечатаните писма и остави нови на бюрото му.

Пишехме и мълчахме. Скоро завърших списъка с монетите и се опитах да си спомня какво ме е научил Шарл, лаконичният готвач на домакинството, за приготвянето на кодъл[12]. Или беше посет[13]?

Кодъл за главоболие…

Доволна от сравнително равните букви, само три малки мастилени петънца и треперливо изписаното главно «К», продължих нататък.

«Кипнете вода. Разбъркайте яйчен жълтък. Добавете бяло вино и разбийте още. След като водата кипне, оставете я да се охлади и добавете виното и жълтъка. Върнете на огъня и разбърквайте, докато кипне, след това добавете шафран и мед.»

Получената смес беше отвратителна — яркожълта, с консистенция на пресечена извара — но Том я изгълта без оплаквания. По-късно попитах Шарл какво е правилното съотношение на меда и виното, той разпери ръце, възмутен от невежеството ми, и се оттегли, без да каже и дума.

Винаги тайно се бях надявала да имам възможност да живея в миналото, но това се оказа много по-трудно, отколкото си бях представяла. Въздъхнах.

— Ще ти е нужно нещо повече от тази книжка, за да се почувстваш като у дома си тук — каза Матю, без да откъсва очи от кореспонденцията си. — Трябва да си имаш и собствена стая. Защо не вземеш тази? Достатъчно светла е, за да ти служи и като библиотека. Можеш да я превърнеш в алхимична лаборатория, макар че сигурно ще ти трябва по-тайно място, ако смяташ да превръщаш олово в злато. До кухнята има стая, която може да ти свърши работа.

— Кухнята може би не е подходяща. Шарл не ме одобрява — отвърнах аз.

— Той не одобрява никого. Франсоаз също, освен Шарл, разбира се, когото почита като неразбран светец въпреки привързаността му към пиенето.

По коридора се чуха тежки стъпки. На прага се появи неодобряващата нищо Франсоаз.

— Дошли са хора при госпожа Ройдън — обяви тя и отстъпи. Зад нея се показаха един седемдесетгодишен побелял старец с мазолести ръце и доста по-млад мъж, който пристъпваше от крак на крак. Нито един от двамата не бе свръхестествено същество.

— Самърс — намръщи се Матю. — А това младият Джоузеф Бидуел ли е?

— Да, господин Ройдън. — По-младият мъж свали шапката от главата си.

— Сега госпожа Ройдън ще даде да ѝ вземете мерки — каза Франсоаз.

— Мерки ли? — Погледът, който Матю отправи към мен и Франсоаз, очакваше незабавен отговор.

— Обувки. Ръкавици. За гардероба на мадам — обясни Франсоаз. За разлика от фустите, обувките трябваше да са с точния размер на притежателя си.

— Аз помолих Франсоаз да ги повика — обадих се с надеждата да получа съдействието на Матю. Самърс се ококори, когато чу странния ми изговор, а след това лицето му придоби отново безстрастно изражение.

— Пътуването на съпругата ми се оказа неочаквано тежко — заговори спокойно Матю, докато заставаше до мен — и багажът ѝ се изгуби. За съжаление, Бидуел, нямаме обувки, от които да вземеш модел. — Постави окуражително ръка върху рамото ми в опит да спре всякакви коментари от моя страна.

— Може ли, госпожо Ройдън? — попита Бидуел, като се наведе, докато пръстите му достигнат връзките на обувките ми, които ми бяха прекалено големи. Те издаваха, че не съм тази, за която се представях.

— Моля — каза Матю, преди аз да успея да си отворя устата. Франсоаз ме погледна със съчувствие. Знаеше какво е Матю Ройдън да ти затвори устата.

Младият мъж се стресна, когато докосна топлия ми крак с ускорен пулс. Очевидно очакваше да пипне нещо по-студено и не толкова живо.

— Гледай си само работата — предупреди го остро Матю.

— Сър, милорд, господин Ройдън. — Младежът произнесе унесено всички титли, може би само с изключение на «ваше величество» и «принце на мрака». Макар да си ги мислеше.

— Къде е баща ти, момко? — попита по-меко Матю.

— Болен е, на легло е от четири дни, господин Ройдън. — Бидуел извади парче филц от торбичката, привързана на кръста му, постави последователно и двете ми стъпала върху него и ги очерта с въглен. Отбеляза си нещо на филца, довърши бързо и върна внимателно краката ми на пода. Извади странна книга от съшити квадратни кожени парчета и ми я подаде.