Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Най-вече името си.

Матю разгърна няколко страници и разгледа написаното. Едната му вежда се вдигна.

— Виждам, че се готвиш за изпитите си по икономика и кулинария. Защо вместо това не записваш какво се случва тук, в къщата?

— Защото имам нужда да разбера как да се оправям в 16-и век. Разбира се, няма да е лошо да си водя и дневник. — Замислих се над тази възможност. Със сигурност щеше да ми помогне да подредя разбърканите си представи за време. — Не бива да записвам цели имена. Хората от 1590 година изписват само инициали. И никой не разсъждава върху мисли и чувства. Само за времето и фазите на луната.

— Такъв е стилът на английските записки от 16-и век — засмя се Матю.

— А дали жените пишат същите неща като мъжете?

Той хвана брадичката ми.

— Ти си невъзможна. Престани да се тревожиш какво правят другите жени. Бъди себе си, бъди невероятна, каквато си. — Кимнах, а той ме целуна и се върна зад бюрото си.

Като държах възможно най-леко перото, започнах да пиша на нова страница. Реших да използвам астрологични символи за дните от седмицата и да описвам какво е било времето, както и да водя шифровани записки за живота в «Старата ложа». Така никой, който ги прочете в бъдещето, няма да забележи нищо необичайно. Или поне така се надявах.

«31 октомври 1590 година. Дъжд. Проясняване. На този ден се запознах с добрия приятел на съпруга ми — КМ.»

«1 ноември 1590 година. Студено и сухо. В ранните часове на утринта се запознах, с ДЧ. След изгрев-слънце пристигнаха ТХ, ХП и УР, все приятели на съпруга ми. Имаше пълнолуние.»

Някой бъдещ учен можеше да заподозре, че тези инициали се отнасят за Нощната школа, особено след като на първата страница е написано името Ройдън, но нямаше как да го докаже. Освен това учените от това време почти не се интересуваха от клюки за интелектуалци. Ренесансовото образование на членовете на Нощната школа им позволяваше да се движат със завидна бързина из древните и модерните езици. Всички знаеха Аристотел наизуст. А когато Кит, Уолтър и Матю заговаряха за политика, енциклопедичните им познания по история и география не позволяваха на никого да следи мисълта им. От време на време Джордж и Том успяваха да се вместят с някое мнение, но заекването и глухотата на Хенри правеха пълноправното му участие в сложната дискусия невъзможно. Той през повечето време мълчаливо наблюдаваше останалите със срамежливо уважение, което бе трогателно, като се имаше предвид, че стоеше по-високо в йерархията от всички в стаята. Ако не бяха толкова много, сигурно и той би успял да се включи в разговора.

Колкото до Матю — той вече не беше замисленият учен, надвесен над резултатите от експериментите си и загрижен за бъдещето на свръхестествените същества. Бях се влюбила в този Матю, но открих, че се влюбвам отново в неговата версия от 16-и век. Бях очарована от всеки нюанс на смеха му и от всяка бърза забележка, която правеше, когато избухваха битки върху някой неуловим аспект на философията. Матю се шегуваше по време на вечеря и си тананикаше по коридорите. Бореше се с кучетата пред камината — два огромни рошави мастифа, кръстени Анаксимандър и Перикъл. В съвременен Оксфорд и съвременна Франция винаги изглеждаше малко тъжен. Но в Удсток беше щастлив, дори когато го улавях, че гледа приятелите си така, сякаш не може да повярва, че са реални.

— Осъзнаваш ли колко много са ти липсвали? — попитах го, когато не успях да се въздържа да не прекъсвам работата му.

— Кръвопийците нямат право да тъгуват за онези, които оставят след себе си — отвърна той. — Иначе ще полудеем. От тях са ми останали много повече спомени, отколкото от други — имам думите им, портретите им. Но дребните неща се забравят — трепването на изражението, звука на смеха им.

— Баща ми държеше карамели в джоба си — прошепнах аз. — Нямах спомен за тях, докато не се озовах в замъка Ла Пиер. — Когато затворих очи, усетих отново аромата на малките бонбони и чух шумоленето на целофана в меката тъкан на памучните му ризи.

— И не би трябвало да се отказваш от този спомен — каза нежно Матю. — Дори и за да се спасиш от болката.

Взе друго писмо и започна да драска нещо. Съсредоточеното изражение се върна на лицето му, а над носа му се вряза малка бръчка. Опитах се да държа писалката под същия ъгъл като него и да топя перото в мастилото със същия ритъм. Наистина се пишеше по-лесно, когато не стискаш на живот и смърт. Поставих перото над листа и се приготвих отново да пиша.