Дебора Харкнес - Нощна сянка

Днес бе Задушница, денят, в който традиционно си спомняме за мъртвите. Всички в къщата говореха за дебелата слана по листата в градината. Пиер ми обеща, че на другия ден ще е дори по-студено.

«2 ноември 1590 година. Заледяване.

Взеха ми мерки за обувки и ръкавици. Франсоаз шие.»

Франсоаз ми шиеше рокля за студеното време и топъл костюм за мразовитата зима, която ни очакваше. Остана в мансардата цяла сутрин, за да рови в изоставения гардероб на Луиза дьо Клермон. Дрехите на сестрата на Матю бяха излезли от мода преди шейсет години. Имаха квадратни деколтета и бухнали ръкави, но Франсоаз ги преправи така, че да отговарят на представите на Уолтър и Джордж за стил и да прилягат по-добре на не толкова пищната ми фигура. Никак не ѝ се искаше да разпори шевовете на една особено великолепна рокля в черно и сребърно, но Матю настоя. След като Нощната школа се бе настанила в дома ни, имах нужда от официално облекло, както и от по-практични тоалети.

— Но лейди Луиза се омъжи с тази рокля, милорд — протестира Франсоаз.

— Да, но за осемдесет и пет годишен старец без живи наследници, с болно сърце и множество богати имения. Мисля, че дрехата отдавна изплати семейната инвестиция в нея — отбеляза Матю. — Ще свърши работа на Даяна, докато не ѝ ушиеш нещо по-добро.

Не можех да запиша в книжката си този разговор. Внимателно подбирах думите си така, че да не значат нищо за никой друг, освен за мен, макар че все пак извикваха ярки образи на определени хора, звуци и разговори в паметта ми. Ако тази книжка оцелееше, бъдещият ѝ читател щеше да сметне малките парченца от живота ми, описани в нея, за стерилни и сухи. Историците разсъждаваха над такива документи с напразната надежда да открият пълнокръвен и сложен живот, скрит зад простите думи.

Матю изруга под носа си. Не само аз в тази къща криех нещо.

«Съпругът ми получи много писма днес и ми даде книжка да записвам мислите си.»

Когато вдигнах перото, за да го потопя отново в мастилото, в стаята влязоха Хенри и Том. Търсеха Матю. Третото ми око рязко се отвори и ме изненада с внезапната си прозорливост. Откакто бяхме пристигнали, вродените ми способности — вещерският огън, вещерската вода и вещерският вятър — странно се бяха спотаили. Но с помощта на допълнителните сетива на вещерското ми трето око забелязах не само черно-червеното напрежение около Матю, но също така и сребристата светлина около Том и едвам доловимото зеленикаво сияние около Хенри. Аурите им бяха индивидуални като отпечатъци от пръсти.

Спомних си сините и кехлибарени проблясъци, които бях видяла в ъгъла на «Старата ложа», и се почудих какво ли може да означават изчезването на някои способности и появата на нови. А и тази сутрин имаше един епизод…

Нещо в ъгъла хвана окото ми — стрелна се нов кехлибарен проблясък със сини нюанси. Отекна ехо, толкова тихо, че по-скоро го усетих, отколкото чух. Когато извърнах глава, за да определя източника му, усещането се изпари. В периферното ми зрение останаха да пулсират цветни ивици, сякаш някой ме викаше да се върна у дома.

След първото ми пътуване през времето в Мадисън, когато се преместих само няколко минути назад, непрекъснато мислех за тази величина като за субстанция, изтъкана от нишки цвят и светлина. С достатъчно концентрация можеш да се фокусираш върху една от тях и да я проследиш до източника ѝ. А сега, след като пропътувах през няколко века, знаех, че тази привидна простота прикрива възлите от възможности, които връзваха невъобразим брой версии на миналото към милиони варианти на настоящето и незнайни потенциални бъдещета. Исак Нютон бе вярвал, че времето е природна величина, която не може да бъде контролирана. След като се борих, за да върна и двама ни в 1590 година, бях готова да се съглася с него.

— Даяна? Добре ли си? — Настоятелният глас на Матю ме извади от транса. Приятелите му ме гледаха загрижено.

— Нищо ми няма — отвърнах автоматично.

— Не е така. — Той хвърли перото на масата. — Миризмата ти се промени. Мисля, че и магическите ти способности също се променят. Кит е прав. Трябва да ти намерим вещица възможно най-бързо.

— Прекалено рано е да ми водиш вещица — възразих аз. — Сега важното е да се науча как да изглеждам и говоря, за да стана част от обстановката.

— Една вещица би разбрала, че можеш да пътуваш през времето — обори ме той. — Тя ще направи компромис. Или има още нещо?

Поклатих глава, като отказвах да срещна погледа му.