Дебора Харкнес - Нощна сянка

Той разтвори яката и дръпна черната кадифена връзка, която криеше карфиците на Франсоаз.

— Мадам е омъжена жена. Гърдите ѝ трябва да са покрити. И без това обикалят достатъчно клюки за новата господарка — протестира Франсоаз.

— Клюки ли? Какви клюки? — попитах аз смръщена.

— Вчера не ходихте на църква и плъзна слух, че или очаквате дете, или сте болна от едра шарка. Онзи еретик свещеникът смята, че сте католичка. Други пък твърдят, че сте испанка.

— Испанка?

— Oui, madame. Някой ви е чул да говорите в конюшните вчера следобед.

— Но аз си упражнявах френския! — Бях добра имитаторка и смятах, че ако подражавам на величествения акцент на Изабо, ще придам повече достоверност на сложната си легенда.

— Синът на коняря си е помислил друго. — Тонът на Франсоаз предполагаше, че объркването на момчето е обяснимо. Тя ме огледа и остана доволна. — Да, вече приличате на почтена жена.

— «Fallaces sunt rerum species»[16] — вметна Кит и вкара малко отрова в думите си, което върна смръщеното изражение на лицето на Матю. — Външността лъже. Никой няма да се върже на театъра ѝ.

— Не е ли малко рано да цитираме Сенека? — И Уолтър погледна окуражително съпруга ми.

— Никога не е рано за стоицизъм — възрази свирепо Кит. — Трябва да си ми благодарен, че не цитирах Омир. Всичко, което чухме напоследък, е нелеп преразказ на «Илиада». Остави гърците на човек, който ги разбира, Джордж, на някого като Мат.

— Преводът ми на Омир още не е довършен! — настръхна Джордж.

Отговорът му отприщи порой от латински сентенции от Уолтър. Една от тях накара Матю да се разсмее и той ѝ отговори с нещо, което предположих, че е на гръцки. Забравиха напълно за вещицата на долния етаж и ентусиазирано се захванаха с любимото си забавление: словесната фехтовка. Седнах на стола си.

— Когато са в такова добро настроение, са истинско чудо — прошепна Хенри. — Това са най-острите умове в кралството, госпожо Ройдън.

Рали и Марлоу вече си крещяха, докато обсъждаха достойнствата — или липсата им — на политиката за колонизация и географски проучвания на Нейно Величество.

— По-добре да хвърлят с шепи злато в Темза, отколкото да ги дават на авантюрист като теб, Уолтър — изкикоти се Кит.

— Авантюрист! Ти не можеш да прекрачиш прага си денем от страх да не срещнеш някой кредитор — каза с разтреперан глас Рали. — Понякога си такъв глупак, Кит.

Матю следеше схватката им и все повече се развеселяваше.

— Сега с кого имаш неприятности? — попита той Марлоу, докато посягаше към виното си. — И колко ще струва да се спасиш от тях?

— С шивача ми. — Кит посочи скъпия си костюм. — С печатаря на «Тамерлан». — Поколеба си, докато пресмяташе наум на кого дължи най-много. — Хопкинс, онова копеле, което се нарича мой хазяин. Но вече имам това. — Кит вдигна малката фигурка на Диана, която бе спечелил от Матю на шах в неделя вечерта. Все още се страхувах да изпусна фигурката от очи, затова се наведох напред.

— Не може да си толкова закъсал, че да заложиш тази дрънкулка за дребни монети. — Матю ме стрелна с поглед, махна леко с ръка и аз отново се облегнах на стола. — Аз ще се погрижа.

Марлоу подскочи и се ухили, след това прибра сребърната богиня в джоба си.

— Винаги мога да разчитам на теб, Мат. Ще ти се издължа, разбира се.

— Разбира се — промърмориха недоверчиво Матю, Уолтър и Джордж.

— Но си остави достатъчно пари да си купиш брада — бодна го и удоволствие Кит. — Изглеждаш ужасно.

— Да си купи брада? — Май пак не бях разбрала правилно. Марлоу сигурно пак използваше жаргон, въпреки че Матю го бе помолил да не го прави заради мен.

— Има един бръснар в Оксфорд, който е истински магьосник. Космите на съпруга ви растат бавно, както при всички от неговия вид, а той е гладко избръснат. — Аз все още гледах неразбиращо и Кит продължи с преувеличена търпеливост: — Мат ще се набива на очи в този вид. Има нужда от брада. Очевидно не сте достатъчно добра вещица, за да му осигурите брада, затова ще трябва да намери някой друг да го направи.

Очите ми се плъзнаха към празната кана върху дървената маса. Франсоаз я бе напълнила със събрани от градината клонки от каменен дъб, от мушмула, чиито кафяви плодове приличаха на розови пъпки, и няколко бели рози, за да внесе малко цвят и аромат в стаята. Преди няколко часа бях прокарала пръсти през букета, за да избутам розите и мушмулите по-напред, като през това време си мислех за градината. Останах доволна от резултата за около петнайсет секунди, след това цветята и плодовете изсъхнаха и се сбръчкаха пред очите ми. Повяхването тръгна от пръстите ми и се разпространи във всички посоки, а ръцете ми изтръпнаха от прилива на информация от самите цветя: докосването на слънчевите лъчи, утоляващия жаждата дъжд, силата на корените, които не позволяват на вятъра да изтръгне растението от земята, вкуса на почвата.