Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Накрая свещеникът духвал една свещ, за да покаже, че вещицата няма душа. — Пръстите на вдовицата Бийтън се пресегнаха към пламъка и стиснаха фитила. Светлината угасна и във въздуха се издигна тънка струйка сив дим.

Мъжете бяха хипнотизирани. Дори Матю изглеждаше обезпокоен. Единствените звуци, които се чуваха в стаята, бяха пукането на огъня и непрестанният металически звън на камбанката.

— Истинската вещица може да запали отново огъня, да отвори книгата и да спре звъненето на камбанката. Тя е чудесно същество в очите на Бог. — Вещицата Бийтън направи драматична пауза и мътното ѝ око се завъртя към мен. — Можеш ли да направиш това, момиче?

Когато съвременните вещици навършеха тринайсет години, те бяха представяни пред местната магьосническа общност на церемония, която зловещо напомняше на изпитанието на вдовицата Бийтън. Вещерски камбани звъняха и приветстваха младата вещица, но те по принцип бяха направени от тежко сребро, бяха лъскави и се предаваха от поколение на поколение. Вместо Библия или математически труд внасяха семейната книга със заклинания, която придаваше на случая повече исторически смисъл. Единственият път, когато Сара позволи да се изнесе книгата с магиите на семейство Бишъп от къщата, беше на тринайсетият ми рожден ден. А целта на свещта беше същата. Затова младите вещици от рано тренираха да палят и гасят свещи.

Официалното ми представяне пред магьосническата общност в Мадисън беше истинско бедствие и на него станаха свидетели всичките ми роднини. Две десетилетия по-късно все още сънувах кошмари за свещта, която не искаше да се запали, за книгата, която отказваше да се отвори, и за камбаната, която звънеше за всяка друга вещица, но не и за мен.

— Не съм сигурна — признах си колебливо.

— Опитай — окуражи ме Матю с уверен тон. — Успя да запалиш свещи преди няколко дни.

Беше вярно. Бях запалила тиквените фенери покрай алеята на семейната ни къща на Вси светии. Само че нямах публика, която да види първоначалните ми безплодни опити. А сега очите на Кит и Том ме подканваха, изпълнени с очакване. Почти не усещах погледа на вдовицата Бийтън, но осезателно чувствах познатото хладно внимание на Матю. Кръвта във вените ми се вледени в отговор, сякаш отказваше да генерира огъня, който се изискваше за тази магия. Като се надявах на най-доброто, се съсредоточих върху фитила на свещта и произнесох заклинанието.

Нищо не се случи.

— Отпусни се — промълви Матю. — Ами книгата? Не трябва ли да започнеш от нея?

Като оставим настрана, че правилният ред на действията беше важен в магьосничеството, не знаех откъде да започна с книгата на Евклид. Дали трябваше да се съсредоточа във въздуха, затворен между хартията, или да призова вятър, който да повдигне корицата? Беше ми невъзможно да мисля ясно при непрестанното звънене.

— Може ли да спрете камбанката? — помолих аз, когато тревожността ми се усили.

Вдовицата Бийтън щракна с пръсти и металната камбанка тупна на масата. Звънна за последно, звукът завибрира из стаята и утихна.

— Казах ви вече, господин Ройдън — заяви победоносно вдовицата Бийтън. — Каквито и магии да си мислите, че сте видели, те са били само илюзия, нищо повече. Тази жена няма способности. Селото не бива да се бои от нея.

— Може би се опитва да те вкара в капан, Матю — намеси се Кит. — Бих го предположил за нея. Жените са двулични същества.

И други вещици бяха твърдели същото, което казваше вдовицата Бийтън, и то с подобно задоволство. Изведнъж почувствах силна нужда да ѝ докажа, че греши, и да изтрия всезнайковското изражение от лицето на Кит.

— Не мога да запаля свещта. И никой не ме е учил как да отварям книга или да спра звъненето на камбана. Но ако нямам способности, как ще обясните това? — Наблизо имаше купа с плодове. Свежи, наскоро откъснати от градината дюли пръскаха златисти отблясъци в мрачната стая. Избрах една и я сложих върху дланта си така, че всички да я виждат.

Кожата ми под нея изтръпна, а аз се съсредоточих върху плода. Виждах ясно месестата вътрешност, сякаш дюлята бе направена от стъкло. Затворих очи, тогава се отвори третото ми вещерско око и започна да събира информация. От средата на челото ми изригна мисловна енергия, която се плъзна по ръката ми, през пръстите ми. Беше като коренище на дърво, чиито краища се сплитат в дюлята.

Разгадах една по една тайните на плода. В сърцевината му имаше червей, който прояждаше меката му плът. Вниманието ми бе привлечено от силата, заключена там, топлината плъзна по езика ми и усетих вкуса на слънчевата светлина. Кожата между веждите ми затрептя от удоволствие, докато пиех лъчите на невидимото слънце. Каква мощ, помислих си. Живот. Смърт. Публиката ми изгуби значение за мен. Единственото важно нещо вече беше безкрайното познание, полегнало в дланта ми.