Дебора Харкнес - Нощна сянка

Слънцето отвърна на някаква тиха покана и напусна дюлята, провря се през пръстите ми. Инстинктивно се опитах да се съпротивлявам на настъпващата слънчева светлина и да я задържа там, където ѝ беше мястото — в плода — но дюлята потъмня и се спаружи.

Вещицата Бийтън ахна и развали концентрацията ми. Стреснах се и изпуснах смачкания плод на пода и той се пръсна върху лъснатото дюшеме. Когато погледнах отново, видях Хенри да се кръсти пак. Личеше колко е шокиран по втренчения поглед и бавните автоматични движения на ръката му. Том и Уолтър се бяха взрели в пръстите ми, където тънки нишки слънчева светлина правеха напразни опити да възстановят прекъснатата връзка с плода. Матю хвана треперещите ми длани и скри следите от недисциплинираната ми магическа сила. Ръцете ми все още искряха и аз се опитах да ги отдръпна, за да не го изгоря. Той поклати глава и отказа да ме пусне. Погледът му срещна моя, сякаш за да ми каже, че е достатъчно силен, за да поеме всяка магия, която се изпречи на пътя му. След миг колебание тялото ми се отпусна в прегръдката му.

— Край. Стига толкова — каза той натъртено.

— Мога да вкуся слънчевата светлина, Матю. — Гласът ми бе станал пронизителен от паниката. — Виждам времето, което чака по ъглите.

— Тази жена е омагьосала един кръвопиец. Това е дяволско дело — просъска вдовицата Бийтън. Тя отстъпи внимателно назад, протегнала напред пръсти, за да се пази от надвисналата опасност.

— Няма никакъв дявол в Удсток — повтори настойчиво Том.

— Имате книги със странни знаци и магически заклинания — възрази вдовицата Бийтън и посочи «Елементите» на Евклид. Добре, че не бе дочула Кит да чете на глас «Доктор Фауст», помислих си аз.

— Това е математика, а не магия — протестира Том.

— Наричайте го както си искате, но аз видях истината. И вие сте като всички останали, повикахте ме тук, за да ме направите част от мрачните си планове.

— Като кои останали? — попита рязко Матю.

— Учените от университета. Повикаха две вещици от Дънс Тю и им задаваха въпроси. Искаха нашите знания, но осъдиха жените, които ги споделиха с тях. Във Фарингтън точно бе започнала да се формира магьосническа общност, но вещиците се разбягаха, когато привлякоха вниманието на хора като вас. — Магьосническата общност значеше сигурност, закрила, общуване. Без нея една вещица бе много по-уязвима заради завистта и страха на съседите си.

— Никой не се опитва да те изгони от Удсток. — Исках да я успокоя, но само една моя стъпка към нея я накара да се отдръпне още повече.

— В тази къща се е спотаило зло. Всички в селото го знаят. Вчера господин Данфорт изнесе проповед пред паството, предупреди колко е опасно да му позволим да пусне корени.

— Сама съм и съм вещица като теб, нямам семейство, което да ми помогне — казах аз, като се опитвах да пробудя съчувствието ѝ. — Съжали ме, преди някой друг да е открил каква съм.

— Не си като мен и не искам неприятности. Никой не ме съжали, когато селото искаше кръв. Нямах кръвопиец, който да ме пази, нито лордове и придворни господа, които да ми защитят честта.

— Матю — господин Ройдън — няма да позволи на никого да те нарани. — Вдигнах ръка като при клетва.

Вдовицата Бийтън не ми повярва.

— На кръвопийците не може да се има доверие. Какво ще стори селото, ако разбере какъв е наистина Матю Ройдън?

— Това си остава само между нас, вдовице Бийтън — предупредих я аз.

— Откъде си ти, момиче, та вярваш, че една вещица ще приюти друга? Живеем в опасен свят. Никой от нас вече не е в безопасност. — Старицата погледна Матю с омраза. — Хиляди вещици умират, а страхливците от Паството не си мръдват пръста. Защо, кръвопиецо?

— Достатъчно — каза хладно Матю. — Франсоаз, изпрати вдовицата Бийтън.

— Тръгвам си, и то с радост. — Старицата се изправи колкото проядените ѝ кости позволяваха. — Но запомни думите ми, Матю Ройдън. Всяко същество на един ден път оттук подозира, че си жесток звяр, който се храни с кръв. Когато разберат, че си подслонил и вещица, способна на черни магии, Бог ще бъде безмилостен с онези, които са се обърнали срещу Него.

— Сбогом, вдовице Бийтън. — Матю ѝ обърна гръб, но старицата бе твърдо решена последната дума да е нейна.

— Пази се, сестро — извика вдовицата Бийтън, когато си тръгваше. — Прекалено ярка си за това време.

Всички погледи в стаята бяха приковани в мен. Аз трепнах, почувствах се неудобно от това внимание.

— Обяснете — прикани ме Уолтър.