Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Налага ли се? Няма да отнеме много време. Тук съм само да потвърдя, че на баба ми не ѝ се привиждат призраци.

— Моля? — Фийби се отмести малко към бюрото си. Под плота, точно до чекмеджето имаше паникбутон. Ако този мъж продължи да се държи неприлично, щеше да го натисне.

— Пакетът. — Уитмор не откъсваше поглед от нея. В очите му имаше искрица интерес. Фийби я долови и скръсти ръце в опит да го отблъсне. Той посочи към опакованата кутия на бюрото, без да я поглежда. — Предполагам, че е това.

— Моля ви, седнете, д-р Уитмор. Отдавна е затворено, уморена съм и има доста документи за попълване, преди да ви позволя да разгледате това, което Силвия ви е оставила. — Фийби вдигна ръка и разтри тила си. Вратът я заболя да вдига глава към него. Ноздрите на Уитмор потрепнаха и клепачите му се спуснаха надолу. Фиби забеляза, че миглите му са по-тъмни от русата му коса и са дълги и гъсти като нейните. Всяка жена би убила за такива мигли.

— Наистина мисля, че е най-добре да ми дадете кутията и да ме оставите да си тръгна, госпожице Тейлър. — Дрезгавият му глас придоби твърдост и думите прозвучаха като предупреждение, макар Фийби да не разбираше защо. Какво щеше да направи? Да открадне кутията? Пак помисли дали да не натисне паникбутона, но се отказа. Силвия щеше да побеснее, ако обиди клиент, като повика охраната.

Затова тя отстъпи към бюрото си, взе лист и химикал, върна се и ги пъхна пред лицето на посетителя.

— Добре. Нямам нищо против да го направим и прави, щом така предпочитате, д-р Уитмор, макар да е доста по-неудобно.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал напоследък. — Устата на Уитмор потрепна. — Но ако ще го караме по правилата на Хойл[68], мисля, че трябва да ме наричате Маркъс.

— Хойл? — Фийби се изчерви и се изправи в цял ръст. Уитмор не я взимаше на сериозно. — Не мисля, че имаме такъв служител.

— Надявам се, че не. — Той надраска подписа си. — Едмънд Хойл е мъртъв от 1769 година.

— Сравнително нова съм в «Сотбис». Ще трябва да ми простите, че не схванах шегата. — Фийби изсумтя. Пак се бе отдалечила прекалено от скрития бутон под бюрото и не можеше да го достигне. Уитмор навярно не беше крадец, но започваше да ѝ прилича на луд.

— Ето химикалката ви — каза учтиво Маркъс — и формуляра. Видяхте ли? — Той се наведе към нея. — Направих каквото поискахте от мен. Наистина съм много възпитан. Баща ми се погрижи за това.

Докато Фийби взимаше химикалката и листа от него, пръстите ѝ докоснаха дланта му. Студенината му я накара да потръпне. Забеляза, че на малкия му пръст имаше тежък пръстен с герб. Изглеждаше като от Средновековието, но пък никой не би се разхождал из Лондон с такова рядко и ценно бижу на ръката си. Сигурно е фалшификат, макар и добър.

Върна се на бюрото си и разгледа формуляра. Всичко изглеждаше наред и ако този човек се окажеше престъпник, което нямаше да я изненада никак, поне тя нямаше да носи вина за нарушаване на правилата. Фийби вдигна капака на кутията, готова да я предаде на д-р Уитмор, за да я разгледа. Надяваше се след това да може да се прибере.

— О! — Гласът ѝ бе пълен с изненада. Бе очаквала да види разкошна диамантена огърлица или викторианско бижу с изумруди и филигранен златен обков, нещо, което би се харесало на собствената ѝ баба.

Но вместо това в кутията имаше две овални миниатюри, поставени в ниши, изработени специално за тях, за да ги обгърнат отвсякъде и да ги предпазят от повреда. На едната имаше жена с дълга златиста коса с червеникави оттенъци. Отворената яка подчертаваше сърцевидното ѝ лице. Светлите ѝ очи гледаха със спокойна увереност, а устата ѝ бе извита в нежна усмивка. Фонът беше яркосин, характерен за работата на елизабетинския художник Никълъс Хилард. На другата миниатюра бе изобразен мъж с гъста черна коса, отметната назад от челото му. Рехавата брада и редките мустаци го правеха да изглежда по-млад, отколкото предполагаха черните му очи. Бялата му ленена риза също бе разтворена на гърдите и разкриваше плът, която бе по-млечнобяла от дрехата. Дългите му пръсти държаха бижу, закачено на дебела верижка. Зад мъжа горяха златисти пламъци, символ на страстта.

Лек дъх погъделичка ухото ѝ.

— Мили боже! — Уитмор все едно бе видял призрак.

— Прекрасни са, нали? Това сигурно е комплектът миниатюри, които току-що пристигнаха. Възрастна двойка от Шропшър ги открила скрити в дъното на кутията си за бижута, когато търсели място да приберат някои нови неща. Силвия смята, че ще им вземем добра цена.