Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Благодаря за съвета, госпожо. Сигурен съм, че ще намеря нещо задоволително в странноприемницата. Пиер ще чака в двора. Студът не му пречи. — И Матю се усмихна с вълча усмивка.

Сюзана изглеждаше кисела, но се завъртя изящно.

— Идвай тук, Джефри — извика тя през рамо. Джефри подбра по-малкия си брат, хвърли един последен заинтригуван поглед към Матю и тръгна. — Когато сте готова, госпожо Ройдън.

— Не мога да повярвам — прошепнах аз, когато семейство Норман се изгубиха от погледа ми. — Трябва да е прапрабаба на Софи.

— Софи трябва да е потомка или на Джефри, или на Джон. — Матю поглади замислено брадичката си. — Едно от тези момчета е липсващото звено в нашата верига, която води през Кит и сребърната шахматна фигурка към семейство Норман и Северна Каролина.

— Бъдещето наистина само се грижи за себе си — изтъкнах.

— Винаги съм вярвал, че е така. А колкото до настоящето, Пиер ще е пред къщата, аз също ще съм наблизо. — Тънките бръчици около очите му се задълбочиха. Не искаше да се отделя на повече от педя от мен и в най-добрите времена.

— Не съм сигурна колко ще се забавя — казах и стиснах ръката му.

— Няма значение — увери ме Матю и леко ме целуна. — Стой колкото трябва.

Вътре Ани припряно взе наметалото ми, върна се при огъня и се приведе над нещо в огнището.

— Внимавай, Ани — предупреди Сюзана притеснено. Ани внимателно вдигна плитка тенджера от металната поставка над жарта. — Дъщерята на вдовицата Хакет иска тази отвара, за да ѝ помогне да заспи, а съставките са скъпи.

— Не мога да я разгадая, мамо — обади се Джефри, взрян в мен. Очите му бяха обезпокояващо умни за толкова малко дете.

— Нито пък аз, момчето ми, нито пък аз. Сигурно точно затова е тук. Заведи брат си в другата стая. И пазете тишина. Баща ви спи и така трябва да си остане.

— Да, мамо. — Джефри взе два дървени войника и корабче от масата. — Този път ще те оставя ти да си Уолтър Рали и да спечелиш битката — обеща той на брат си.

В тишината, която настъпи, Сюзана и Ани се взираха в мен. Слабите магически пулсации на Ани вече ми бяха познати. Но не бях подготвена за силния заряд, който Сюзана насочи към мен. Третото ми око се отвори. Най-накрая някой събуди вещерското ми любопитство.

— Колко неловко — промълвих и извърнах глава, за да се скрия от пронизващия поглед на Сюзана.

— Навярно — каза тя спокойно. — Защо ви трябва помощта ми, госпожо?

— Омагьосана съм. Не е каквото си мислите — добавих, когато Ани отскочи назад. — И двамата ми родители бяха магьосници, но никой от тях не е проумял същността на способностите ми. Не са искали да пострадам, затова са ме омагьосали. Ала тази магия отслабва и ми се случват странни неща.

— Какви? — попита Сюзана и посочи на Ани един стол.

— Призовавала съм вещерска вода няколко пъти, макар не наскоро. Понякога виждам цветове около хората, но невинаги. Докоснах една дюля и тя се спаружи. — Внимавах да не спомена по-живописните ми магически пристъпи. Нито странните сини и кехлибарени нишки в ъглите, както и изчезването на букви от книгите на Матю и бягството на животните от обувките на Мери Сидни.

— Кой от родителите ви е владеел водната магия? — попита Сюзана, като се опитваше да намери някаква логика в историята ми.

— Не знам — признах си. — Умряха, когато бях много малка.

— Тогава може би ви бива за вещица. Макар че мнозина желаят да владеят суровите магии на водата и огъня, те рядко се срещат — каза Сюзана с нотка съжаление. Леля ми Сара вярваше, че вещиците, които разчитат на магии със стихиите, са дилетанти. Сюзана пък бе склонна да смята, че заклинанията са по-нисша форма на магическо познание. Потиснах една въздишка, предизвикана от тези странни предразсъдъци. Нали всички сме все вещици?

— Леля ми не успя да ме научи на много заклинания. Понякога мога да запаля свещ. Способна съм да карам предмети да идват при мен.

— Но вие сте голяма жена! — отбеляза Сюзана с ръце на кръста. — Дори Ани има повече умения от вас, а е само на четиринайсет. Можете ли да правите любовни еликсири от растения?

— Не. — Сара искаше да ме научи да приготвям отвари, но аз отказах.

— Лечителка ли сте?

— Не. — Започвах да разбирам уплашеното изражение на Ани.

Сюзана въздъхна.

— Не знам защо Андрю Хабърд е поискал моята помощ. Имам си достатъчно работа с пациентите, нестабилния ми съпруг и двамата ми малки синове. — Взе една пукната купа от полицата и кафяво яйце от поставка до прозореца. Сложи ги на масата пред мен и дръпна един стол. — Седнете и си затиснете ръцете под краката.