Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Много мило от страна на Мери и Хенри да ни направят тези подаръци — сподели Матю по-късно, когато се прибрахме в «Еленът и короната». Прегърна ме изотзад и сплете пръсти на корема ми. — Дори нямах време да те снимам. Не съм си представял, че първият твой портрет, който ще притежавам, ще е дело на Никълъс Хилард.

— Портретите са прекрасни — отвърнах и покрих ръцете му с моите.

— Но?… — Матю се отдръпна и наклони глава.

— Миниатюрите на Никълъс Хилард са много търсени, Матю. Тези няма да изчезнат заедно с нас. И са толкова великолепни, че няма да понеса да ги унищожим, преди да тръгнем. — Времето беше като моята яка. Първоначално е гладко парче стегнато изтъкан плат. След това го завъртат, режат и прегъват. — Не спираме да се докосваме до миналото по начини, които задължително ще оставят следа в настоящето.

— Може би точно това трябва да направим — предположи Матю. — Може би бъдещето зависи от това.

— Не виждам как.

— Сега не. Но е възможно един ден да погледнем назад и да открием, че тези миниатюри са променили нещо много важно. — Той се усмихна.

— Представи си какво ще стане, ако намерим Ашмол 782. — Вдигнах очи към него. Пъстрите алхимични книги на Мери върнаха в мислите ни мистериозния том и нашата отчаяна гонитба след него.

— Джордж не можа да го открие в Оксфорд, но трябва да е някъде в Англия. Ашмол е придобил нашия ръкопис от някого. Вместо да търсим книгата, по-добре да потърсим човека, който му я е продал.

— В тези времена има голямо движение на ръкописи. Ашмол 782 може да е навсякъде.

— Или пък точно под носа ни — настоях аз.

— Може и да си права — съгласи се Матю. Но виждах, че мислите му бяха заети с по-непосредствени тревоги от изплъзващия се том. — Ще пратя Джордж да разпита търговците на книги.

Но всички умувания за Ашмол 782 се изпариха от главите ни на следващата сутрин, когато пристигна бележка от видната акушерка, лелята на Ани. Беше се върнала в Лондон.

— Вещицата не би дошла в дома на известен кръвопиец и шпионин — каза Матю, след като прочете за безпокойствата ѝ. — Съпругът ѝ е против, страхува се, че това ще съсипе репутацията му. Ние трябва да ходим при нея на Гарлик Хил, до църквата «Сейнт Джеймс». — Когато аз не реагирах, Матю се намръщи и продължи: — В другия край на града е, на една ръка разстояние от бърлогата на Андрю Хабърд.

— Ти си вампир — припомних му. — Тя е вещица. Не бива да се смесваме. Съпругът ѝ е прав да е предпазлив.

Матю настоя да ни придружи с Ани през града. Кварталът около църквата «Сейнт Джеймс» бе значително по-проспериращ от Блекфрайърс, с широки и добре поддържани улици, големи къщи, оживени магазини и подреден църковен двор. Ани ни заведе до алея срещу църквата. Макар и тъмна, тя бе чиста и спретната.

— Тук е, господин Ройдън — съобщи момичето. Насочи вниманието на Матю към табела с мелница на нея, а след това се втурна заедно с Пиер напред, за да предупреди домочадието, че пристигаме.

— Няма нужда да оставаш — казах на Матю. Посещението беше достатъчно изнервящо и без той да се върти наоколо и да гледа подозрително.

— Никъде няма да ходя — отвърна той мрачно.

На вратата ни посрещна жена с кръгло лице, чип нос, деликатна брадичка, гъста кестенява коса и кафяви очи. Изражението ѝ бе спокойно, макар очите ѝ да се стрелкаха раздразнено. Тя спря Пиер на място. Само Ани бе допусната в къщата. Момичето наблюдаваше смутено от прага.

Аз също спрях на място и зяпнах от изненада. Лелята на Ани беше копие на Софи Норман, младата демонка, на която помахахме за довиждане в къщата на семейство Бишъп в Мадисън.

— Dieu — промърмори Матю и ме погледна удивен.

— Леля ми Сюзана Норман — прошепна Ани. Реакцията ни я бе притеснила. — Тя казва…

— Сюзана Норман? — повторих аз, неспособна да откъсна очи от лицето ѝ. Името ѝ бе същото като на Софи, не можеше да е съвпадение.

— Както вече племенницата ми каза. Май сте извън своята стихия, господин Ройдън — заяви госпожа Норман. — И не сте добре дошъл тук, кръвопиецо.

— Госпожо Норман — поздрави я Матю с поклон.

— Получихте ли писмото ми? Съпругът ми не иска да има нищо общо с вас. — Две момчета изскочиха през вратата. — Джефри! Джон!

— Това той ли е? — попита по-големият. Разгледа Матю с интерес, след това насочи вниманието си към мен. Детето имаше магически способности. Макар да бе още много малко, недисциплинираната му сила вече наелектризираше въздуха около него.

— Използвай дарбата, която Бог ти е дал, Джефри, и не задавай излишни въпроси. — Вещицата ме огледа изпитателно. — Наистина сте наострили ушите на отец Хабърд. Много добре, заповядайте. — Когато понечихме да влезем, Сюзана вдигна ръка. — Не и вие, кръвопиецо. Имам работа с жена ви. В «Златната гъска» има прилично вино, ако сте решили да се навъртате наоколо. Но за всички ще е по-добре, ако оставите вашия човек да изпрати госпожа Ройдън до вкъщи.