Дебора Харкнес - Нощна сянка

Ала в понеделник всичко се върна към обичайното си състояние. Матю стана разсеян и раздразнителен веднага щом пристигна първото писмо призори и изпрати извинения на графиня Пембрук, когато установи, че многото му професионални ангажименти няма да му позволят да ме придружи на обяд у тях.

Мери не беше никак изненадана, докато ме слушаше как обяснявам причината за отсъствието на Матю, премигна срещу Ани като леко заинтригувана сова и я прати в кухнята под грижите на Джоан. Хапнахме вкусна храна и докато ядяхме, Мери разказа подробности за личния живот на всички във и около Блекфрайърс. След обяда се оттеглихме в лабораторията ѝ с Джоан и Ани, които ни асистираха.

— Как е съпругът ти, Даяна? — попита графинята, докато запряташе ръкави, забила поглед в книгата пред себе си.

— В добро здраве е — отвърнах. Бях научила, че това е елизабетинският еквивалент на «добре».

— Новина, която се радвам да чуя. — Мери се обърна и разбърка вещество, което изглеждаше вредно и миришеше дори още по-лошо. — Боя се, че много неща зависят от това. Кралицата разчита на него повече отколкото на който и да е друг мъж в кралството, с изключение на лорд Бъргли.

— Ще ми се аз да можех повече да разчитам на доброто му настроение. Матю е много променлив напоследък. В един миг е обсебващ, в следващия не ми обръща внимание, а след това направо ме третира като част от пейзажа.

— Мъжете се държат така с всичко, което притежават. — Тя взе кана с вода.

— Не съм му собственост — казах с равен глас.

— Това, което ние с теб знаем, няма нищо общо с разпоредбите на закона, а пък начинът, по който Матю се чувства, е съвсем отделно нещо.

— Не бива да е така — отвърнах бързо, готова да споря. Мери ме накара да млъкна с мила примирена усмивка.

— На нас с теб ни е по-лесно със съпрузите ни, отколкото на другите жени, Даяна. Имаме книгите си и свободно време, в което да се отдадем на интересите си, слава на бога. Повечето нямат подобна свобода. — Мери разбърка колбата за последно и изсипа съдържанието ѝ в друг стъклен съд.

Замислих се за Ани: майка ѝ умряла в мазето на църква, леля ѝ не можела да се грижи за нея заради предразсъдъците на съпруга си, животът ѝ е предложил малко утеха и надежда.

— Учиш ли прислужниците си да четат?

— Естествено — отвърна веднага Мери. — А също и да пишат и да смятат. С тези умения по-лесно ще си намерят добри съпрузи, които могат да печелят пари, а не само да ги харчат. — Тя махна на Джоан, която ѝ помогна да преместят чупливия стъклен съд, пълен с химикали, до огъня.

— Тогава и Ани трябва да се научи — казах и кимнах към момичето. То се криеше в сенките, приличаше на призрак с бледото си лице и сребристоруса коса. Образованието щеше да повиши увереността ѝ. Определено бе станала по-наперена след спора си с мосю Дьо Лон за цената на восъка.

— След време ще ти благодари — увери ме Мери. Лицето ѝ беше сериозно. — Ние, жените, не притежаваме абсолютно нищо, освен лъжите в главите си. Добродетелта ни първо принадлежи на бащите ни, след това на съпрузите ни. Посвещаваме се на семейството си. Ако Ани владее думите и има идеи, винаги ще притежава нещо, което е само нейно.

— Защо не си мъж, Мери — поклатих глава. Графиня Пембрук можеше да сложи в джоба си повечето хора, независимо от пола им.

— Ако бях мъж, щях да ръководя имението си, да гостувам на Нейно Величество в двореца като Хенри или да върша работа като Матю. А тъй като не съм, мога да съм тук, в лабораторията си с теб. В крайна сметка оставам с убеждението, че ние сме по-добре, макар понякога да ни слагат на пиедестал или да ни бъркат с кухненски стол. — Кръглите очи на Мери проблеснаха дяволито.

— Може и да си права — засмях се аз.

— Ако някога си била в двореца, изобщо няма да се усъмниш в това. Ела — повика ме Мери и се върна към експеримента си. — Сега ще чакаме първичната материя да се нагрее. Ако сме се справили добре, трябва да се получи философски камък. Да прегледаме следващите стъпки от процеса и да се надяваме, че опитът ни ще успее.

Винаги губех представа за време, когато около мен имаше алхимични ръкописи, затова бях като замаяна, когато вдигнах глава и видях Матю и Хенри да влизат в лабораторията. С Мери бяхме потънали в разговор за изображенията в една колекция от алхимични трудове, известни като «Pretiosa Margarita Novella» — «Безценната нова перла». Наистина ли вече беше късен следобед?

— Не може да е станало време да си тръгвам. Не още — протестирах аз. — Мери има един ръкопис…