Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Разбира се, че ще останеш. Той ще дойде в седем часа — каза спокойно Силвия, докато попипваше наниза си от перли и вземаше билетите си за балет от бюрото. — Няма къде другаде да ходиш, нали?

Силвия беше права. Нямаше къде другаде да ходи.

— Но кой е той? — попита Фийби. Беше напълно законен въпрос, ала Силвия я изгледа обидено.

— Той е от Оксфорд и е много важен клиент на фирмата. Това е всичко, което трябва да знаеш — отвърна Силвия. — В «Сотбис» се цени конфиденциалността, и да не си изпуснала част от обучението си?

Затова Фийби все още бе на бюрото си. Изчака доста след седем, в колкото ѝ бяха обещали, че ще дойде клиентът. За да убие времето, ровеше в картотеката, за да открие повече информация за този човек. Не обичаше да се среща с хора, без да не знае колкото е възможно повече за тях. Силвия може и да си мислеше, че ѝ стигат само името и бегла представа за значимостта му, но Фийби бе на друго мнение. Майка ѝ я беше научила какво безценно оръжие може да е личната информация за гостите на коктейли и официални вечери. Само че Фийби не успя да намери никой на име Уитмор в архивите на «Сотбис», а номерът на този клиент водеше към картичка в заключен шкаф, на която пишеше «семейство Дьо Клермон, обърнете се към президента».

В девет без пет чу говор от другата страна на вратата. Гласът на мъжа беше дрезгав, но същевременно странно музикален.

— За трети път ме пращаш за зелен хайвер, Изабо. Моля те, не забравяй, че си имам и друга работа. Прати Ален следващия път. — Последва кратка пауза. — Да не мислиш, че аз не съм зает? Ще ти се обадя, след като се видя с тях. — Мъжът изруга под нос. — Кажи на интуицията си да си почине малко, за бога.

Мъжът говореше някак странно — наполовина като американец и наполовина като британец. Размитият му акцент предполагаше, че знае повече от два езика. Бащата на Фийби бе служил в кралската дипломация и неговият говор бе също така неуточнен, сякаш идваше отвсякъде и отникъде.

На звънеца се позвъни, още един пронизителен звук, който я накара да подскочи, въпреки че го очакваше. Отблъсна стола от бюрото си и тръгна през стаята. Беше с черните си обувки на високи токчета, които ѝ струваха цяло състояние, но я правеха да изглежда по-висока и — както ѝ се струваше — по-достолепна. Този номер бе научила от Силвия на интервюто си за работа, на което дойде с равни обувки. След това се закле никога повече да не изглежда като «очарователна миньонка».

Погледна през шпионката и видя гладко чело, рошава руса коса и ясносини очи. Това трябваше да е д-р Уитмор.

Внезапното почукване на вратата я стресна. Който и да беше този човек, нямаше никакви обноски. Раздразнена, Фийби натисна копчето на домофона.

— Да? — каза нервно.

— Аз съм Маркъс Уитмор, идвам на среща с госпожица Торп.

Фийби погледна пак през ключалката. Невъзможно. Толкова млад мъж не можеше да получи вниманието на Силвия.

— Ще ми покажете ли някакви документи за самоличност? — попита тя отривисто.

— Къде е Силвия? — поинтересува се той и присви сините си очи.

— На балет. «Копелия», доколкото знам. — Билетите на Силвия бяха на най-добрите места в залата, а разточителството бе осчетоводено като служебен разход. Мъжът от другата страна на вратата залепи със замах личната си карта на шпионката. Фийби се отдръпна. — Бихте ли я отдалечили? Не мога да видя нищо. — Картата се помести на десетина сантиметра от вратата.

— Моля ви се, госпожице…?

— Тейлър.

— Госпожице Тейлър, много бързам. — Картата изчезна и на нейно място се появиха пак ясните му сини очи. Фийби отново се отдръпна изненадана, но не и преди да прочете от картата името и връзката му с научноизследователски проект в «Оксфорд».

Наистина беше д-р Уитмор. Каква работа можеше да има учен със «Сотбис»? Фийби натисна копчето за отключване на вратата.

Веднага щом чу щракването, Уитмор натисна дръжката и влезе. Беше облечен като за клуб в Сохо, с черни джинси, сива тениска на U2, а на краката му имаше екстравагантни маркови кецове (също сиви). От врата му на кожена връвчица висяха амулети със съмнителен произход и почти без никаква стойност. Фийби подръпна края на безупречно чистата си бяла риза и го погледна с раздразнение.

— Благодаря — каза Уитмор и застана до нея по-близо, отколкото бе прието. — Силвия е оставила пакет за мен.

— Моля седнете, д-р Уитмор. — И тя посочи към стол пред бюрото ѝ.

Сините очи на Уитмор се преместиха от стола към нея.