Дебора Харкнес - Нощна сянка

— О, пак ще си непознат — промърмори Фийби. — И не обядвам. Храня се на бюрото си. — Тя извърна поглед, беше объркана. Дали каза на глас първото изречение?

— Ще те взема в един — обяви Маркъс и усмивката му стана по-широка. Сърцето на Фийби се сви. Наистина го беше казала на глас. — И не се тревожи, няма да ходим далече.

— Защо не? — Да не би да мислеше, че тя се страхува от него или че не може да върви достатъчно бързо? Боже, колко мразеше ниския си ръст.

— Просто исках да знаеш, че можеш пак да си обуеш тези обувки, без да се страхуваш, че ще си счупиш врата — подметна невинно Маркъс. Очите му се разходиха от пръстите на краката ѝ, по черните кожени обувки, задържаха се на глезените и след това полазиха по извивката на прасеца ѝ. — Харесват ми.

Да си счупи врата? Този пък за какъв се мисли? Държеше се като женкар от 18-и век. Фийби решително закрачи към вратата и токчетата ѝ затракаха удовлетворително силно. Натисна бутона за отключване и отвори. Маркъс кимна одобрително, когато тръгна към нея.

— Не бива да съм толкова директен. Баба ми не го одобрява, също както не одобрява да я оставят извън семейна сделка. Но ето какво, Фийби. — Уитмор се наведе, докато устата му не се озова на сантиметри от ухото ѝ, след това снижи гласа си до шепот: — За разлика от мъжете, които са те водили на вечеря и след това може би са се отбивали в апартамента ти за нещо повече, твоето приличие и добри маниери не ме плашат. Даже напротив. И не мога да спра да си представям каква си, когато този леден контрол се стопи.

Фийби затаи дъх.

Маркъс хвана ръката ѝ. Устните му се притиснаха към кожата ѝ, докато той се взираше в очите ѝ.

— До утре. И се погрижи да заключиш след мен. Вече имаш достатъчно проблеми на главата си. — Д-р Уитмор тръгна да излиза заднешком от стаята, усмихна ѝ се ослепително още веднъж, обърна се и с подсвирване се скри от погледа ѝ.

Ръката на Фийби трепереше. Този мъж, този непознат без никаква представа за добри обноски, но с поразителни сини очи, я беше целунал. На работното ѝ място. Без нейно разрешение.

И тя не го бе зашлевила, както всички добре възпитани дъщери на дипломати бяха учени да правят като последно средство срещу нежелани свалки у дома и в чужбина.

Наистина имаше проблеми.

— Нали бях права да те повикам, бабо Алсъп? — Сюзана сключи ръце под престилката си и погледна тревожно към мен. — За малко да я пратя да си върви — добави тя тихо. — Само ако…

— Но не си го сторила, Сюзана. — Баба Алсъп беше толкова стара и суха, че кожата ѝ се бе залепила към костите на ръцете и китките. Гласът ѝ беше странно сърцат за такава крехка жена. В очите ѝ светеше интелигентност. Може и да беше над осемдесетгодишна, но никой не би посмял да я нарече немощна.

След като и баба Алсъп пристигна, всекидневната на семейство Норман запращя по шевовете. С известна неохота Сюзана позволи на Матю и Пиер да влязат в стаята, стига да не докосват нищо. Джефри и Джон разделяха вниманието си между вампирите и пиленцето, което вече беше на сигурно място — сгушено в шапката на Джон край огъня. Перата му започваха да бухват под топлия въздух и то милостиво бе спряло да писука. Седнах на табуретка край огнището до баба Алсъп, която се бе настанила на единствения стол с облегалка в стаята.

— Нека те погледна, Даяна. — Когато баба Алсъп протегна пръсти към лицето ми, точно както бяха направили вдовицата Бийтън и Шампие, аз трепнах. Вещицата спря и се намръщи. — Какво има, дете?

— Един магьосник във Франция се опита да ме разгадае през кожата. Все едно ножове ме прободоха — обясних шепнешком.

— Няма да е приятно — че кой преглед е? — но не би трябвало да те боли.

Пръстите ѝ се плъзнаха по чертите ми. Ръцете ѝ бяха хладни, вените ѝ изпъкваха под кожата на петна и се виеха по изкривените ѝ стави. Почувствах леко притискане, но то не можеше да се сравни с болката, която ми бе причинил Шампие.

— А — каза тя гърлено, когато стигна до гладката кожа на челото ми. Вещерското ми око, което се бе върнало към обичайното си дразнещо бездействие в мига, в който Сюзана и Ани ме намериха с пиленцето, се отвори напълно. Баба Алсъп беше вещица, която си струваше да познавам.

Погледнах в третото око на старицата и потънах в свят от цветове. Колкото и да опитвах, шарените нишки отказваха да се подредят в нещо познато, макар отново да получих мъчителното прозрение, че могат да се използват за нещо. Изтръпнах под докосването на баба Алсъп, която опипваше тялото и съзнанието ми с допълнителното си сетиво, аурата ѝ светна в оранжево с лилаво по краищата. В ограничения си опит никога не бях виждала такава комбинация от цветове. Каза няколко пъти «пфф!», издаде един-два одобрителни звука.