Дебора Харкнес - Нощна сянка

— О, в това няма никакво съмнение. — Маркъс натисна бутон на телефона си.

— Oui? — каза властен глас на френски от другата страна на линията. Това им бе лошото на мобилните телефони, помисли си Фийби. Всички крещяха в тях и човек можеше без да иска да дочуе лични разговори.

— Беше права за миниатюрите, grand-mere[69].

От телефона долетя самодоволен смях.

— Вече успях ли да спечеля цялото ти внимание, Маркъс?

— Не. И слава богу. Никой не би понесъл цялото ми внимание. — Уитмор погледна Фийби и се усмихна. Беше чаровник, призна неохотно момичето. — Но ми дай няколко дни, преди да ме пратиш по други задачи. Колко точно си готова да платиш за тях, или не бива да питам?

— N'importe quel prix.[70]

Цената нямаше значение. Тези думи правеха аукционните къщи щастливи. Фийби се взря в миниатюрите. Наистина бяха изключителни.

Уитмор и баба му приключиха разговора си и пръстите на мъжа веднага се стрелнаха по телефона, за да предадат друго съобщение.

— Хилард е вярвал, че неговите портретни миниатюри е най-добре да се разглеждат насаме — започна да разсъждава Фийби. — Смятал е, че изкуството му разкрива прекалено много от тайните на моделите му. Може да се види защо. Тези двамата приличат на хора с много тайни.

— Тук сте права — промърмори Маркъс. Лицето му бе много близо и това даде възможност на Фийби да разгледа още веднъж очите му. Те бяха по-сини, отколкото бе забелязала първия път, по-сини от наситения лазурит и ултрамарин, които Хилард бе използвал.

Телефонът иззвъня. Когато Фийби посегна да го вдигне, стори ѝ се, че ръката му за миг се пресегна към талията ѝ.

— Просто дай миниатюрите на човека, Фийби. — Беше Силвия.

— Не разбирам — обърка се тя. — Не съм упълномощена…

— Той ги е закупил. Задължението ни е да получим най-високата цена за предметите. Погрижила съм се за това. Семейство Тавърнър ще имат възможност да прекарат есента на живота си в Монте Карло, ако поискат. И кажи на Маркъс, че ако съм изпуснала danse de fete, ще се наслаждавам на представленията и от следващия сезон от семейната им ложа. — Силвия прекъсна връзката.

В стаята настъпи тишина. Пръстите на Маркъс Уитмор докоснаха златния обков около портрета на мъжа. Беше жест, изпълнен с копнеж, опит за свързване с някой отдавна починал и анонимен.

— Почти повярвах, че ако проговоря, ще ме чуе — каза тъжно Маркъс.

Нещо не беше наред. Фийби не можеше да определи какво, но тук залогът бе по-голям от придобиването на две миниатюри от 16-и век.

— Баба ви сигурно има много дебела банкова сметка, д-р Уитмор, щом ще плати толкова много за два неидентифицирани елизабетински портрета. Но тъй като сте и клиент на «Сотбис», се чувствам длъжна да ви кажа, че сте дали повече пари, отколкото трябва. Портрет на кралица Елизабет I от този период със сигурност би стигнал шестцифрена сума, но не и тези. — Самоличността на позиралия беше най-важна при подобни оценки. — Никога няма да разберем кои са двамата души. Не и след векове забрава. Имената са важни.

— И баба ми така казва.

— Значи е наясно, че без окончателно определяне на самоличността на нарисуваните стойността на миниатюрите вероятно няма да се увеличи.

— Честно казано — каза Маркъс, — баба ми няма нужда от възвръщане на инвестицията. И би предпочела никой да не знае кои са тези двамата.

Фийби се намръщи на странното твърдение. Дали пък баба му не знаеше кои са тези хора?

— Удоволствие е да се прави бизнес с теб, Фийби, дори и когато сме прави. Този път. — Маркъс млъкна и отново се усмихна чаровно. — Нали нямаш нищо против да те наричам Фийби?

Фийби имаше против. Потри си шията в знак на раздразнение и отметна настрани черната си дълга до тила коса. Очите на Маркъс се задържаха на извивката на рамото ѝ. Когато тя не отговори, той затвори кутията, пъхна я под мишница и отстъпи.

— Бих искал да те заведа на вечеря — каза кротко, очевидно не бе схванал сигналите за пълна незаинтересованост, които Фийби му изпращаше. — Ще отпразнуваме късмета на семейство Тавърнър, както и тлъстата комисиона, която ще си поделиш със Силвия.

Силвия? Да си поделим комисионната? Фийби зяпна невярващо. Вероятността шефката ѝ да направи подобно нещо бе по-малка от нула. Изражението на Маркъс помръкна.

— Такова бе условието по сделката. Баба ми не искаше да става по друг начин. — Гласът му беше дрезгав. — Вечеря?

— Не излизам с непознати мъже по тъмно.

— Тогава ще те поканя на вечеря утре, след като обядваме. Пък като прекараш два часа в моята компания, вече няма да съм ти непознат.