Дебора Харкнес - Нощна сянка

Озадачена, направих каквото поиска.

— С Ани отиваме до дома на вдовицата Хакет. Докато ни няма, ще трябва да извадите съдържанието на яйцето в купата, без да използвате ръцете си. За целта трябват две магии: за движение и за отваряне. Синът ми Джон е на осем и вече може да го прави, без да се замисля.

— Но…

— Ако яйцето не е в купата, когато се върна, никой не може да ви помогне, госпожо Ройдън. Родителите ви може би са били прави да ви омагьосат, ако способностите ви са толкова слаби, че да не можете да счупите едно яйце.

Ани ме погледна извинително, докато взимаше тенджерата. Сюзана захлупи съда.

— Хайде, Ани.

Седях сама във всекидневната на семейство Норман и се съсредоточавах върху яйцето и купата.

— Ама че кошмар — прошепнах, надявайки се, че момчетата са прекалено далеч, за да ме чуят.

Поех дълбоко дъх и мобилизирах енергията си. Знаех думите и на двете заклинания и исках да преместя яйцето, ужасно много го исках. То подскочи на масата веднъж и се укроти. Повторих тихо заклинанието. Отново и отново.

След няколко минути единственият резултат от усилията ми беше потта по челото ми. Трябваше само да вдигна яйцето и да го счупя. А се бях провалила.

— Съжалявам — промърморих на плоския си корем. — С известен късмет ще се метнеш на баща си. — Стомахът ми се преобърна. Нервите и бързо променящите се хормони се отразяваха тежко върху храносмилането ми.

Дали кокошките имаха сутрешно гадене? Наклоних глава и погледнах към яйцето. Семейство Норман бяха лишили някоя нещастна кокошка от неизлюпеното ѝ пиленце. Гаденето ми стана по-силно. Може би трябва да си помисля дали да не стана вегетарианка, поне по време на бременността.

Но може би вътре изобщо нямаше пиленце, успокоих се аз. Не всяко яйце беше оплодено. Третото ми око надникна под черупката през гъстия слой на белтъка. По жълтъка имаше тънки червени нишки, следи от живот.

— Оплодено е — казах с въздишка. Размърдах се върху ръцете си. Ем и Сара гледаха известно време кокошки. На яйцата им трябваха само три седмици мътене, за да се излюпят. Три седмици топлина и грижи и ето ти го пиленцето. Не ми се струваше честно аз да чакам с месеци, преди нашето дете да види бял свят.

Грижи и топлина. Колко прости неща, а от тях се раждаше живот. Какво бе казал Матю? Всичко, от което децата се нуждаят, е любов, възрастен, който да поеме отговорността за тях, и меко легло. Същото се отнасяше и за пиленцата. Представих си какво е в топлите пера на майката кокошка, на сигурно място, далеч от удари и наранявания. Дали и нашето дете се чувстваше така, докато плуваше в дълбините на утробата ми? Ако не, имаше ли магия за това? Някоя, изтъкана от отговорност, която щеше да обвие бебето в грижи, топлина и любов, като същевременно е достатъчно нежна, за да му даде и сигурност, и свобода?

— Това е истинското ми желание — прошепнах.

Чу се писукане.

Огледах се. В много домове пилетата кълвяха около камината.

Ново писукане. Идваше от яйцето на масата. То се счупи и от него се показа човка. Уплашени черни очички премигнаха към мен от влажната перушинеста глава.

Някой зад гърба ми ахна. Обърнах се. Ръката на Ани бе на устата ѝ. Момичето се взираше в пиленцето на масата.

— Лельо Сюзана — повика Ани и отпусна ръка. — Това… — Млъкна и посочи мълчаливо към мен.

— Да. Това е сиянието, останало от новата магия на госпожа Ройдън. Върви. Доведи баба Алсъп. — Сюзана обърна племенницата си и я побутна към вратата.

— Не можах да счупя яйцето в купата, госпожо Норман — извиних се аз. — Магиите не проработиха.

Все още влажното пиленце изписука възмутено много пъти в знак на протест.

— Не проработиха? Започвам да си мисля, че нямаш никаква представа какво е да си вещица — каза смаяната Сюзана.

Вече вярвах, че е права.

Тишината в офисите на «Сотбис» на улица «Бонд» изглеждаше тревожна на Фийби тази вторнишка вечер. Макар да работеше в лондонската аукционна къща вече две седмици, все още не бе свикнала със сградата. Всеки звук я караше да подскача — бръмченето на лампите на тавана, гардът, който опитваше дръжките на вратите, за да е сигурен, че са заключени, долитащият от далечината записан смях по телевизията.

Като най-младша в своя отдел, на Фийби се падна честта да изчака зад заключената врата пристигането на д-р Уитмор. Шефката ѝ Силвия бе непреклонна, че някой трябва да се види с него след работно време. Фийби подозираше, че тази молба е съвсем необичайна, но беше прекалено нова, затова не направи нищо друго, освен немощно да възрази.