Брандън Сандърсън: Легион: На една ръка разстояние

Госпожа Махерас се замисли. Оттеглих се и оставих Дион да отиде до нея и да я успокои. Предложението ми явно ѝ беше направило впечатление, което доста ме изненада. Лично аз бих предпочел близките ми да бъдат кремирани, вместо да прекарат вечността дълбоко замразени. Но когато се обърнах да проверя какво се случва, преди да вляза в къщата, установих, че госпожа Махерас изглежда доста обнадеждена.

— Права беше — обърнах се към Айви.

— Кога не съм била?

— Не знам дали е имало такъв случай — обади се Джей Си, — но по отношение на романтичните си връзки си допускала доста груби грешки.

Обърнахме се към него като един човек, а той моментално се изчерви.

— Имах предвид онзи път, когато ме заряза — уточни той възмутено. — А не, че изобщо тръгна с мен!

Усмихнах се и закрачих на чело на групичката. Радвах се, че отново бяхме заедно. Тръгнахме по тясното коридорче, украсено със снимки, към входната врата. Исках да посрещна представителите на ФБР, когато пристигнеха.

Изведнъж спрях.

— На стената има празно петно. Изглежда толкова странно. Всяка повърхност, плот и стена в къщата са покрити с какъв ли не кич — освен това място.

Посочих снимките на семейството и двете икони. Имаше две празни места, на които се виждаха само пирони. Айви бе споменала, че госпожа Махерас сигурно е свалила снимката на светеца-покровител на Панос, за да се подготви за погребалната церемония.

— Айви, смяташ ли, че е вероятно Панос да е знаел, че ако умре, иконата ще бъде свалена и погребана заедно с тялото му? — попитах аз.

Спогледахме се за секунда. После протегнах ръка нагоре и дръпнах пирона. Беше непривично труден за изтегляне. Дръпнах по-силно и той най-после изскочи. На върха му имаше топче и конец, завързан зад него.

Нещо изщрака зад стената.

Погледнах към аспектите обезпокоено, но в следващия момент близкият ключ за лампа се подаде напред — заедно с таблото и всичко останало — като скрита поставка за чаша от таблото на кола. От двете страни на частта, която досега бе скрита в стената, проблясваха светодиодни лампички.

— Дяволите да го вземат — обади се Джей Си. — Право било хлапето.

— Внимавай с приказките — промърмори Айви и се наведе да огледа джаджата по-добре.

— Какво стана с ругатните от бъдещето? — попита Одри. — Не бяха никак лоши, всъщност.

— Осъзнах нещо — обясни Джей Си. — Не е възможно да бъда междупространствен времеви рейнджър, защото ако съм, значи всички вие също сте. А това ми е малко прекалено абсурдно, че да го приема.

Пъхнах ръка в чекмеджето на стената и извадих флашпаметта, върху която бе залепен етикет.

— 1 Царе, 19:11-12 — прочетох аз надписа.

— „И Словото му каза“ — изрецитира Айви тихо, — „излез та застани на планината пред Господа. И ето, Господ минаваше и голям силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса; и подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня тих и тънък глас.“

Погледнах към аспектите. Някой потропа силно на входната врата с юмрук. Прибрах флашката в джоба си, бутнах поставката обратно в стената и отидох да посрещна ФБР.

Четири дни по-късно, стоях сам в Бялата стая. Тобиас бе поправил дупката на тавана, както беше обещал. Помещението беше освежаващо празно.

Такъв ли бих бил без аспектите си? Празен? Определено се бях почувствал така, когато ме отвлече Зен. Едва успях да се спася. Нямах план, не бях съумял да избягам. Само да си спечеля време. Понякога, Айви се питаше дали има изгледи да стана толкова добър, че вече да не се нуждая от нея или от останалите ми аспекти.

От онова, което се бе случило, когато ни бяха разделили, можеше да се предположи, че тази точка отстоеше някъде много, много далеч в бъдещето — ако изобщо стигнех до нея.

Вратата се открехна и Одри се шмугна вътре, облечена в син цял бански костюм. Изприпка до мен и ми подаде някакъв лист хартия.

— Трябва да тръгвам, че ще закъснея за едно парти на басейн. Но вече приключих. Не беше особено трудно — нали разполагах с ключа.

На флашката, оставена от Панос, намерихме две неща. Първото беше ключът, който най-после щеше да ни позволи да разчетем данните, внедрени в тялото му. Правителството вече го беше конфискувало, но аз успях да ги убедя да го замразят. В крайна сметка, имаше вероятност в него да се съхранява много, много важна информация, а ключът може би щеше да се намери някой ден.