Стивън Кинг - Бурята на века

С думата „пролив“ крайбрежните жители на Нова Англия наричат водната ивица, отделяща острова от континента. Заливът например е отворен само от едната страна, а проливът — и от двете. Проливът между островите Литъл Тол (измислен от мен) и Мачаяс (реално съществуващ) е широк около три километра.

В повечето случаи — да кажем, в три или четири от пет — прекрасно си спомням къде съм бил, когато ми е хрумнала идеята за дадена книга, както и какво съчетание от събития (обикновено съвсем тривиални) е задвижило сюжета в главата ми. Вдъхновението за „То“ например ме връхлетя, докато прекосявах един дървен мост, заслушан в глухия екот от стъпките ми и замислен за „Трите сърдити козлета“ 1 1 Норвежка приказка за три козлета, които трябва да прекосят дървено мостче, под което дебне страховит трол. — Б.пр. . В основата на „Куджо“ стои истинската ми среща с един необичайно агресивен санбернар. „Гробиште за думашни любимци“ 2 2 Няма грешка — авторът умишлено е изписал заглавието на книгата по този начин. — Б.пр. пък израсна от мъката на дъщеря ми, когато любимото ѝ котенце Смаки бе прегазено на шосето, минаващо недалече от къщата ни.

Понякога обаче просто не мога да си спомня как се е зародил този или онзи роман или разказ. В този случай семето, от което покълва по-нататъшната история, се оказва по-скоро образ, отколкото идея — нещо като ментална снимка с неустоима притегателна сила, която повлича подире си персонажи и събития, досущ както ултразвуковата свирка събира всички кучета от квартала. А най-голямата загадка в творчеството са историите, които изникват изневиделица, без да са предхождани от каквото и да било. „Зеленият път“ например започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. „Бурята на века“ също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика — видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от „Зеленият път“, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек. Всеки път, когато мислите ми се връщаха към него (докато шофирах, докато седях в кабинета на очния лекар в очакване зениците ми да се разширят, или най-лошото — докато лежах нощем в леглото си, измъчван от безсъние) — той ми изглеждаше все по-страшен. И въпреки че само си седеше на нара, без дори да помръдне… всеки път беше по-страшен от преди. И все по-малко приличаше на човек, и все повече на… да кажем, на онова, което се криеше под външния му облик.

Постепенно историята започна да се завърта около този човек… или каквото там представляваше. Той все тъй си седеше на своя нар. Килията, където бе затворен, всъщност се намираше в задната част на универсалния магазин на остров Литъл Тол, който понякога мислено наричах Острова на Долорес Клейборн. Защо в универсален магазин? Защото на толкова малка общност като Литъл Тол полицейски участък не ѝ трябва — достатъчно е да има някой, който да изпълнява по съвместителство и полицейските задължения (които най-често се свеждат до озаптяването на по-буйните пияници или до укротяването на някой избухлив рибар, посегнал на жена си). Но кой би бил човекът, отговорен за тази полицейска работа? Естествено, Майк Андерсън — собственик и служител в „Универсалния магазин на Андерсън“. Свестен и симпатичен мъж, който без особени затруднения се справя с местните подпийнали рибари… ала как ли би постъпил, ако се сблъска с нещо наистина зло? Зло като онзи древен демон, обсебил малката Регън от „Заклинателят“? Когато се появи нещо, което просто си седи в импровизираната килия на Майк Андерсън, взира се в мрака и чака…

Какво?

Бурята, естествено. Бурята на века. Онази буря, която напълно ще изолира остров Литъл Тол от континента, оставяйки го без чужда помощ в тежкия момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като воал, с който илюзионистът прикрива поразителната ловкост на ръцете си. Отрязан от света и дебнещ под снега, моят страховит човек демон (по това време вече знаех и името му — Андре Линож) би могъл да причини големи злини. При това, без даже да напуска килията, където седи в неизменната си поза — с крака на ръба на нара и отпуснати върху коленете си ръце.