Стивън Кинг: Бурята на века

Някъде към октомври-ноември 1996 г. картината започна да се избистря — лош човек (или може би чудовище, замаскирано под човешки облик) в затворническа килия, свирепа буря (по-силна от онази, която напълно бе парализирала североизточния коридор в средата на седемдесетте) и неголяма общност, принудена да разчита единствено на собствените си сили. Честно казано, предизвикателството да възсъздам градче с такава участ малко ме плашеше (въпреки че бях правил нещо подобно в романите си „Сейлъмс Лот“ и „Неизживени спомени“), но и в същото време ме изкушаваше. Давах си сметка и че съм стигнал до онази критична точка, в която или трябваше да се захващам за работа, или да пропилея този шанс. Онези идеи, които ме осеняват в по-завършен вид — както се случва в повечето пъти — може да „отлежават“ и по-дълго време, ала сюжетите, възникнали от един-единствен образ (чийто потенциал е едва-едва загатнат), са несравнимо по-крехки и нетрайни.

И тъй, с ясното съзнание, че рискът „Бурята на века“ да рухне под собствената си тежест е твърде голям, през декември 1996 година аз започнах да работя над историята. За последен тласък ми послужи мисълта, че тъй като действието се развиваше на остров Литъл Тол, щях да получа възможността да кажа нещо интересно и провокативно за самата същност на малкото градче… защото никъде другаде в Америка няма тъй тясно обвързани и сплотени общества като тези от крайбрежните островчета на щата Мейн. Хората там са свързани помежду си от традиции, ситуации, общи интереси, религиозни обичаи и работа — винаги тежка и понякога опасна. Кръвните връзки са толкова преплетени, че населението на повечето острови се състои от горе-долу седем-осем фамилии, които често се припокриват една друга в най-различни роднински отношения. 3 3 В Източен Мейн баскетболният турнир в края на сезона по традиция се провежда в Бангор и нормалният живот на практика замира, защото цялото местно население се залепя за телевизорите и радиоприемниците. Веднъж, когато женският отбор на Джонспорт-Бийлс играеше в категория D (малки селски училища), коментаторът използваше не фамилиите, а личните имена на състезателките. Просто нямаше друг избор, защото всички момичета бяха или сестри, или братовчедки, и всички до една носеха фамилията Бийлс. — Б.а. Ако сте турист (или изобщо някой от „голямата земя“), може би ще се отнесат дружелюбно към вас, но не се надявайте да надникнете в сърцевината на живота им. Ще се върнете в континенталния си дом, чиито прозорци гледат към пролива, и въпреки че живеете от шейсет години тук, за островитяните пак ще си останете пришълец. Защото на острова животът е различен.

Пиша за малки градчета навярно защото и аз самият съм израснал в малко градче (но бързам да добавя, че когато пиша за Литъл Тол, пиша като страничен наблюдател), и почти всичките ми истории за малки градчета — като Джирусълъмс Лот, Касъл Рок или Дери — дължат много на Марк Твен („Човекът, който поквари Хадлибърг“) и Натаниел Хоторн („Младият стопанин Браун“). Същевременно всички тези истории, както ми се струва, са изградени върху един недоказан постулат — че нахлуването на нещо зло отвън неизменно разтърсва общността, разединява хората и ги превръща във врагове. Тук обаче се касае по-скоро за читателския ми опит, отколкото за уроците от истинския живот; като част от подобно общество, лично се убедих, че бедствията всъщност действат сплотяващо и обединяващо на населението на малките градчета. 4 4 Веднага се сещам за ледената виелица от януари 1998 година, когато някои селища останаха без електричество за две седмици, че дори и повече. — Б.а.

Мен обаче продължаваше да ме гложди един въпрос — дали сплотяването всеки път води до всеобщото благо? Дали идеята за „обединената общност“ винаги сгрява сърцата, или понякога се случва и да вледени кръвта? В този момент си представих как съпругата на Майк Андерсън го прегръща и в същото време му прошепва в ухото: Нека (Линож) да претърпи злополука. Не можете да си представите как потреперих при тази мисъл! Но вече знаех, че нямам избор — бях длъжен да дам шанс на тази история.

Оставаше само да се реши въпросът за формата. По принцип той почти никога не ме безпокои — също като въпроса за гледната точка към историята. Разказвачът (обикновено в трето лице, понякога в първо) си върви в комплект с повествованието. Както и формата, в която се излива осенилата ме идея. Признавам, че се чувствам най-комфортно, докато пиша романи, но изпод перото ми излизат и разкази, сценарии, даже стихове… Формата неизменно се диктува от идеята. Не можеш да накараш един роман да се превърне в разказ, нито пък можеш да спреш разказ, който иска да се разгърне в роман (освен ако не го убиеш, естествено).