Стивън Кинг: Бурята на века

Предполагах, че ако напиша „Бурята на века“, тя ще представлява роман. Но докато се подготвях за работа, идеята всячески ми показваше, че иска да бъде филм, а не роман. Всеки образ от историята приличаше на излязъл не толкова от книга, колкото от филм: жълтите ръкавици на убиеца, окървавената баскетболна топка на Дейви Хоупуел, летящите с господин Линож деца, шепотът на Моли Андерсън („Нека да претърпи злополука“) и най-вече Линож в килията, седнал на своя нар — диригентът на целия оркестър.

Още тогава виждах, че историята е твърде голяма за кинопродукция, ала си казах, че има начин да заобиколя тази пречка. През последните години бях развил чудесни делови отношения с телевизия Ей Би Си, предоставяйки им материал (а понякога и телесценарии) за половин дузина така наречени „минисериали“ с доста приличен рейтинг. Ето защо се свързах с Марк Карлинър (който бе продуцирал новата версия на „Сиянието“) и Маура Дънбар (която работеше с мен от Ей Би Си още от началото на деветдесетте). Попитах ги дали някой от тях проявява интерес към истински роман за телевизията — такъв, който съществува сам по себе си, а не е базиран върху написан вече книжен роман?

И двамата ми отговориха с „да“, без да се замислят, и когато завърших трите двучасови скрипта, които следват след това въведение, проектът влезе в предварителна продукция, а после и в снимачна фаза, при това без никакви творчески разногласия и административни спънки. Сега е модерно (особено ако си интелектуалец) да презираш телевизията (не дай си боже да споделите, че гледате „Фрейзър“, да не говорим за „Шоуто на Джери Сприигър“ 5 5 Таблоидно токшоу, което се излъчва от 1991 г., с водещ бившия американски политик Джери Спрингър. Засяга теми като изневяра, хомосексуализъм, сексуални отклонения и прочее. — Б.пр. ), но аз съм работил като сценарист и за телевизията, и за киното и мога да ви заявя, че в Холивуд телевизионерите правят филми, а кинаджиите — резервации за обяд. Не го казвам, защото „гроздето е кисело“ — киноиндустрията винаги е била благосклонна към мен (изключвам недоразумения като „Гробарска смяна“ и „Сребърният куршум“). В телевизията обаче ти позволяват да работиш… а ако си се доказал с филмите в няколко части, ти позволяват и да излезеш извън рамките. А аз обичам да излизам извън рамките. Невероятно е. Ей Би Си инвестираха трийсет и три милиона долара в този проект… и то само след като се запознаха с трите първоначални скрипта, които така и не претърпяха съществени промени. Това също е невероятно.

Написах „Бурята на века“ по същия начин, както бих я написал, ако беше роман — със списък с героите пред себе си (но без каквито и да било други бележки), като работех по три-четири часа всеки ден. Не се разделях с лаптопа си „Мак Пауърбук“ дори когато със съпругата ми пътувахме из щатите, за да гледаме мачовете на женския баскетболен отбор на Мейн в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия… Пишех по хотелските стаи, използвайки текстообработващата програма „Файнъл Драфт“ вместо „Уърд 6“, както правя обикновено (сякаш напук, тази проклета програма редовно забиваше и екранът на лаптопа ми замръзваше, но бързам да ви уверя, че новата ѝ версия вече е изчистена от бъговете и функционира перфектно). Искам да уточня и още нещо — произведението, което следва, не е нито ТВ драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма.

Разбира се, работата ми не бе напълно лишена от проблеми. Основната трудност в създаването на продукти за телевизията е въпросът с цензурата (Ей Би Си е от малкото големи телевизионни мрежи, които поддържат действително работещ, а не фиктивен отдел „Стандарти и практики“; там четат сценария ти и ти казват кое в никакъв случай не може да бъде показано в холовете на Америка ). Сблъсках се с този проблем още по време на създаването на телевизионните адаптации на „Сблъсък“ (населението на Земята се задушава в собствените си сополи) и „Сиянието“ (където талантливият, но явно умопомрачен млад писател убива жена си с чук за крокет, след което се опитва да види и сметката на сина си със същия предмет). Това беше и най-мъчителната част на процеса — творческият еквивалент на китайското „пристягане на стъпалата“ 6 6 Става въпрос за хилядолетната китайска практика стъпалата на малките момиченца да се омотават в стегнати превръзки, което пречи на нормалния им растеж и води до болезнени деформации. — Б.пр. .