Стивън Кинг: Бурята на века

Телевизионният сценарий на „Бурята“ бе написан между декември 1996-а и февруари 1997-а. Някъде през март на 1997-а тримата с Марк и Крейг обядвахме в ресторанта на дъщеря ми Наоми (който вече е затворен; в момента тя учи за свещеник). През юни се взирах в скиците на вълчата глава, увенчаваща бастуна на Андре Линож, а през юли вече разглеждах готовия сториборд. Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви казах, че телевизионерите правят филми, а не резервации за обяд?

Снимките на открито бяха направени в Саутуест Харбър, щата Мейн, и в Сан Франциско. Имаше снимки и в Канада — на трийсетина километра северно от Торонто, където остров Литъл Тол бе пресъздаден насред останките от един изоставен завод за рафиниране на захар. В продължение на месец-два тази запустяла фабрика в околностите на град Ошава се превърна в една от най-големите снимачни площадки в света. Главната улица на Литъл Тол премина през три прецизно проектирани степени на заснеженост — от няколкосантиметрова покривка до тотално затрупване 19 19 Нашият сняг се състоеше от картофени люспи и миниатюрни пластмасови частици, раздухвани от гигантски вентилатори. Ефектът не беше абсолютен… но пък с ръка на сърцето ви казвам, че бе най-доброто, което съм виждал през всичките си години във филмовия бизнес. Разбира се, че трябваше да изглежда реалистично, мамка му — все пак изкуственият ни сняг струваше над два милиона долара! — Б.а. . Когато група местни жители посетиха снимачната ни площадка, останаха буквално зашеметени от видяното. Все едно да си далеч от къщи и изведнъж, за едно мигване на окото, да се озовеш у дома. По време на снимките имаше дни, изпълнени с неизразимото обаяние на пъстър селски панаир… както и такива, в които магията ставаше толкова силна, че направо ти се завиваше свят. Денят, в който жителите на Саутуест Харбър минаха през високите метални порти на изоставения захарен завод, беше именно такъв ден.

Снимките започнаха в края на февруари 1998-а — в един снежен ден в Югоизточен Мейн — и завършиха в Сан Франциско след осемдесетина снимачни дни. Докато пиша тези редове (в средата на юли), процесите по монтиране и редактиране — известни още като „постпродукция“ — вече текат с пълна сила. Визуалните и компютърните ефекти се наслагват един по един. Преглеждам заснетия материал с временни музикални тракове (повечето са взети от филма на Франк Дарабонт „Изкуплението Шоушенк“); същото прави и композиторът Гари Чанг, който ще създаде оригиналната партитура за продукцията. Марк Карлинър се дуелира с Ей Би Си за датите на излъчването — в момента февруари 1999 година изглежда най-вероятният период, — а аз гледам монтираните сцени с необичайно за мен задоволство.

Произведението, което следва, представлява една цялостна, завършена история, осеяна с всевъзможни ремарки — „сцени“, „фейдове“, „ретроспекции“ и така нататък — които показват на режисьора къде да реже цялото на части… защото (освен ако не сте Алфред Хичкок, който снима „Въжето“ 20 20 Заснет през 1948 г., „Въжето“ е един от най-експерименталните филми на Хичкок. Конструиран изцяло от немонтирани десетминутни сцени, филмът е виртуозна демонстрация на техника, но липсата на монтаж забавя действието, принуждавайки камерата да се мести от герой на герой при диалозите. — Б.пр. ) филмите винаги се правят „на парче“. От март до юни Крейг Баксли филмира моя сценарий така, както се филмират сценариите — без да спазва определена последователност, с уморени от работата до среднощ актьори и неизменно под някакъв натиск — и накрая имаше цял кашон с дейлита — плодовете от снимките за деня. От мястото, където седя в момента, мога да се обърна и да ги видя: около шейсет касети в червени картонени кутии. Но — странна работа! — да сглобиш всички тези фрагменти в цялостен филм, не е като да сглобиш един пъзел например. Би трябвало да е така, ала не е; може би защото повечето филми, също като повечето книги, са живи същества, притежаващи свое собствено дихание и пулс. И сглобяването на отделните фрагменти обикновено дава по-малко от сумата на отделните части. В някои редки и изключителни случаи обаче дава повече. Мисля си, че този път ще е повече. Надявам се, че ще е повече.

И последно. Какво да кажа на хората, които смятат, че филмите (особено телевизионните) стоят несравнимо по-долу от книгите? Че са като кърпички за еднократна употреба? Е, в последно време нещата се промениха, не мислите ли? И този сценарий, благодарение на страхотните хора от издателство „Покет Букс“ 21 21 Американското издателство, което публикува първото издание на „Бурята на века“. — Б.пр. , винаги ще ви бъде подръка, когато ви се прииска да го прелистите. Самият филм също ще се появи на видеокасета и DVD, също както много книги с твърди корици впоследствие се издават и с меки. И винаги ще можете да си го купите или да си го вземете под наем, когато (и ако) ви се прииска. Ще можете и да го „прелистите“ напред или назад и да се запознаете с пропуснатото; единствената разлика с книгата е, че ще трябва да използвате бутона REWIND на дистанционното вместо пръста си. (А ако сте от онези ужасни хора, които изпитват неудържим импулс да зърнат края на историята, за вас има FAST FORWARD или SEARCH… макар че ви предупреждавам, че ще горите в ада за това.)