Брандън Сандърсън - Легион - На една ръка разстояние

— Обучават хората като нея да говорят такива неща — обясних аз, извадих бръмбара изпод яката си и го строших за всеки случай.

Започнах да обикалям помещението и да търся изходи.

— Винаги казват на пленниците, че разполагат с повече време, отколкото имат в действителност. Така се успокояват и започват да планират бягството си, вместо да се опитат да се измъкнат някак веднага. Последното нещо, което искат, е да ни отчаят — отчаяните хора са непредсказуеми.

Хлапето изстена тихо. Май беше лоша идея да му го обясня. Липсата на присъствието на Айви се усещаше осезаемо. Дори да не ми помагаше директно, самата ѝ близост ме правеше по-умел в общуването с околните.

— Не се тревожи — успокоих го и коленичих, за да огледам по-добре шахтата на пода. — Вероятно нямаме повод за притеснение — освен ако Зен не реши да ни отведе в гората един по един, „за да ни разпита“. Това би означавало, че са ѝ казали да ни убие.

Побутнах решетката на отточната шахта. Отворът долу беше прекалено тесен, за да изпълзи човек през него, а и без това явно завършваше с малка яма, пълна с камъни. Продължих да се оглеждам. Колкото и да си напомнях истината, все очаквах да чуя как аспектите ми анализират положението, напътстват ме къде да гледам или разсъждават на глас откъде бихме могли да избягаме.

Вместо това, чувах само звуци от повръщане.

Обърнах се изненадано и установих, че Дион тъкмо изпразва съдържанието на стомаха си на пода на мазето. По-голямата част от буритото, за което така се бе заинатил да плати сам, явно щеше да отиде нахалост. Изчаках да приключи, взех една стара кърпа от прашасалата маса и отидох да покрия с нея локвата на пода, за да потисна миризмата. После клекнах до младежа и опрях длан на рамото му.

Изглеждаше ужасно. Зачервени очи, бледа кожа, потно чело.

Как да го успокоя? Какво се казва в такива моменти?

— Съжалявам.

Звучеше глупаво, но само за това успях да се сетя.

— Ще ни убие — прошепна момчето.

— Може да се опита — отговорих аз. — Но може и да не се опита. Убийството ни би била доста сериозна отговорност — такава, каквато работодателите ѝ вероятно не искат да поемат.

Но аз, все пак, наистина ги бях притиснал до стената. А отчаяните хора бяха… е, непредсказуеми.

Изправих се, оставих Дион сам с нещастието му и отидох при Одри.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да се измъкнем оттук — прошепнах.

— Моята?

— Ти си всичко, с което разполагам.

— Участвала съм в една-единствена мисия преди тази! — напомни ми тя. — Не знам нищо за пистолетите, ръкопашния бой и бягството от такива положения.

— Но си специалист по криптография.

— Специалист? Ти прочете една книга по темата. Освен това, как би могло да ни помогне това? Ето, нека се опитам да разчета скрития смисъл на драскотините по стената. Пише, че с нас е свършено !

Отдалечих се, раздразнен и обезкуражен, оставих я да трепери от страх и се насилих да продължа сам да изследвам мазето.

Нямаше прозорци. На някои места тухлената стена бе поддала и паднала навътре, оставяйки след себе си участъци гола пръст. Успях да разровя едната и да изкопая малко, но щом стигнах малко по-навътре, подът на първия етаж над нас изскърца заплашително. Лоша идея.

След това си опитах силите с двойната врата горе — изкачих се по стълбите, опрях рамо в едното крило и натиснах, за да видя колко крепко е. За съжаление, то не поддаде, а и нямаше ключалка, която да се опитам да отворя с подръчни средства — само един катинар от външната страна, който, естествено, не можех да достигна. Може би щях да намеря нещо, подходящо за таран, и да разбия цялата врата, но Зен със сигурност щеше да ни усети. Чувах приглушения ѝ глас от първия етаж. Звучеше, сякаш водеше доста рязък разговор с някого по телефона, но не можех да доловя нищо конкретно.

Огледах стаята още веднъж. Може би бях пропуснал нещо? Бях сигурен че е така, но не знаех какво. Без аспектите си не можех да разбера какво зная. Съзнанието, че бях останал сам, ме тормозеше неимоверно. Когато минах покрай Дион, изражението на лицето му бе изпълнено с напълно чужди, непроницаеми неща — можех да разчета емоциите по тях също толкова, колкото по буците кал в локвите отвън. Щастие ли се долавяше в него? Или тъга?

„Спри“, заповядах си, изпотен. „Не си чак толкова зле.“ Бях останал без Айви, но това не означаваше, че съм изгубил напълно способността да се разбирам с други членове на собствения си вид. Нали?