Брандън Сандърсън: Легион: На една ръка разстояние

— Ти просто си гений — отговори тя, но погледът ѝ се стрелна настрани за секунда.

Да, беше чела по въпроса. И то доста — щом се беше сетила за маневрата, с която ме откъсна от останалите.

А всички, които прекарваха известно време в моя свят, оставаха малко или много… повлияни.

— Настигнаха ни — казах аз. — Застанали са на стълбището зад теб. Усещаш ли ги, Зен? Как те гледат? Ръцете им около шията ти? Какво ще правиш с тях, след като ме убиеш? Готова ли си да изживееш остатъка от живота си с призраците ми, които да те следват на всяка крачка?

Тя стисна зъби. Явно полагаше огромни усилия да не поглежда през рамо. Успявах ли?

Зен си пое дъх дълбоко.

— Няма да са единствените призраци, които ме следват, Лийдс — прошепна тя. — Ако адът съществува, то аз съм си заслужила мястото там много отдавна.

— Така твърдиш — отговорих аз. — Но това, което всъщност трябва да се запиташ, е следното: аз съм гений. Знам неща, които не би трябвало да знам. Защо, тогава, наредих нещата така, че да стигнем дотук? Защо искам да бъдеш тук точно сега?

— Не… — започна тя, без да сваля пистолета. Около нея се завихри хладен ветрец и старите чували за картофи прошумоляха.

Телефонът ми иззвъня в джоба ѝ.

Зен подскочи на практика до тавана. Изруга, още задъхана, и опря длан върху джоба. След това протегна другата си ръка и стреля. Бе загубила самообладание. Гредата до мен изпращя, наоколо се разхвърчаха трески. Дион се хвърли на земята и залегна.

Зен продължаваше да държи пистолета с трепереща ръка. Очите ѝ се бяха разширили така, че виждах широка ивица бяло навсякъде около ирисите ѝ.

— Виж телефона, Зен — казах аз.

Тя не помръдна.

Не! Не биваше да става така. Бях толкова близо! Трябваше да…

Още едно обаждане — този път явно на нейния телефон, който забръмча в другия ѝ джоб. Зен се поколеба. Погледнах я право в очите. В тази тъкмо секунда, единият от двама ни беше напълно обезумял, полудял от напрежение, на ръба.

И това не беше „ненормалникът“.

Телефонът ѝ спря да звъни. Миг по-късно получи съобщение. Двамата чакахме, застанали един срещу друг в студеното мазе. Най-накрая Зен се пресегна и извади телефона си от джоба. Втренчи се в него за секунда-две, след което се изсмя рязко, сякаш излая. Отстъпи назад, набра някакъв телефон и зашепна тихо.

Издишах така дълбоко, както вероятно не бях правил през целия си живот, отидох при Дион и му помогнах да се изправи на крака. Той погледна към Зен, която се засмя отново, този път — още по-силно.

— Какво става? — попита Дион.

— В безопасност сме — казах аз. — Нали така, Зен?

Тя се изкикоти диво. След това затвори и ме погледна в очите.

— Както кажете, сър.

— „Сър“? — погледна ме въпросително Дион.

— „Екселтек“ е била в доста несигурно положение — обясних аз. — Разпространих слухове, че е замесена в разследване на федералните служби и накарах Йол да се погрижи да им окаже икономически натиск от своя страна.

— За да ги поставиш в отчаяно положение ли? — попита Дион.

— За да докарам фирмата на сантиметър от фалита — отговорих аз и се приближих обратно до Зен, като подминах сащисаната Одри. — За да мога да си позволя да я купя. Тази част бях възложил на Йол, но той успя да стигне само до някъде. Наложи се да помоля Уилсън да направи останалото — да се обади на инвеститорите на „Екселтек“ един по един и да откупи дяловете им.

Протегнах ръка към Зен. Тя ми връчи телефона.

— Значи… — проточи Дион.

— Значи сега аз притежавам шестдесет процента от компанията — поясних аз, като погледнах съобщението от Уилсън. — И се самоназначих за президент. Което ме прави шеф на Зен.

— Сър — откликна тя.

Успяла беше да се окопити доста бързо, но напрежението не я беше напуснало все още — забелязвах го по треперенето на ръцете ѝ, по скованото ѝ изражение.

— Момент — намеси се Дион. — Току-що победи наемен убиец чрез бизнес сделка ?

— Използвах възможностите, с които разполагах. А и не беше особено трудна сделка за сключване — подозирам, че инвеститорите на „Екселтек“ приветстваха възможността да напуснат потъващия кораб.

— Надявам се, че разбирате — заговори Зен гладко, — че нямах намерение да ви застрелям наистина. Имах за цел само да ви стресна достатъчно, че да ми кажете какво знаете.

— Разбира се.

Такава беше официалната версия, към която щяхме да се придържаме, за да защитим нея и „Екселтек“ от евентуални обвинения в опит за убийство. Споразумението, с което щях окончателно да придобия права над фирмата, щеше да включва клаузи, които ми забраняват да ги подвеждам под съдебна отговорност.