Карън Ченс - Призована от сенките

Аз нямах дори време да си задържа дъха преди Приткин да удари пода и да ме издърпа под него, натискайки главата ми толкова ниско, че носът ми откри от опит колко твърд можеше да бъде камъкът. Въпреки това не се оплаках, защото в следващия момент косата ми се разроши от следващия щит, който разсече въздуха точно над нас. Той се заби в стената на преддверието, заклещвайки се в мазилката и камъка отдолу. Двамата мага трябва да бяха направили нещо, което да привлече вниманието на рицаря, защото тази антична реликва внезапно се насочи към тях, като зад нея се посипа облак ръжда върху земята. Сграбчих ръката на Приткин, зашеметена и невярваща.

— Как това нещо преодоля моя страж?

Първият щит бе дошъл на около крачка от нас и за секунда ме бе пропуснал на около инч. Колко близо трябваше да дойде заплахата, за да може моята звезда да й обърне внимание?

Приткин ме игнорира. Той скочи на крака, сграбчи меча, който беше изпуснал, когато ние се запознахме със стената лично и от близо. Явно това щеше да се окаже лош ход. Покритото с шлем лице на рицаря веднага се обърна в наша посока. Предположих, че не му харесваше някой да му пипа оръжието. Той можеше да се бие едновременно с тримата мага, но това не ме караше да се чувствам по-добре.

И стана още по-зле, когато секунда по-късно коридора се огласи от звука на няколко дузини метални фигури, които слязоха от техните платформи. Явно вътрешните защити, за които Казанова беше говорил, бяха решили да се задействат. Приближаващата метална армия наподобяваше средновековна хорова група, всички се движеха в перфектен синхрон и носеха оръжия.

— Кръгът намери начин да блокира твоя страж — той не работи — каза Приткин кратко, докато се изправях на крака, игнорирайки болката в натъртения ми нос и обелените ми колена. Той оглеждаше приближаващия строй за някаква проява на слабост. Наистина се надявах, че е видял някаква, защото най-близките рицари бяха започнали да въртят тежки боздугани около главите си толкова бързо, че почти се забелязваха, а тези, които бяха точно след тях бяха извадили изключително остри мечове. След това думите на Приткин ме накараха да замръзна. Аз се пресегнах през рамо, за да докосна върха на несиметричната ми звезда. Тя бе все още там, но тънките й очертания лежаха неподвижно под пръстите ми.

— Кръгът не може да го премахне, освен, ако не си под тяхната власт — добави той. — Но той не гори. Не разчитай на него.

— И кога планираше да ми кажеш това?

Приткин не отговори, тъй като бе зает да измъква от колана си овехтял 45-и калибър и изстреля пълнителя в най-близкия рицар. Всички куршуми стигнаха целта си, оставяйки забележими дупки, но от тях не изтичаше кръв или друга телесна течност. Светлината на факлите се процеждаше през малките дупчици в най-близката рицарска глава и разкри защо това бе така — всичко, което можех да видя, бе празната вътрешност на шлема и част от тапицерията на далечната стена. Вътре нямаше никого, когото да нараниш.

Приткин трябва да се бе досетил за това, защото той вмъкна обратно пистолета в кобура си и вместо това изпрати ярко оранжево огнено кълбо. То беше достатъчно могъщо, за да изпепели едно от знамената, висящи от тавана, оставяйки от него само няколко изгорели парчета. Но когато пламъците се разсеяха, видях, че то бе имало много по-малък ефект върху рицарите. Двама от тях, които бяха най-близо до нас, се появиха, приличайки на участници в състезание и наклонени на една страна, тъй като телата им бяха стопени от хълбоците надолу. Но въпреки това те продължаваха да напредват, а другите бяха само леко обгорени, като тропаха с крака.

— Техните оръжия са омагьосани — каза Приткин сурово. — А аз използвах моите щитове почти през целия ден. Те няма да издържат, а само няколко заклинания ще подействат при всички тези защити в казиното. Пренеси ни някъде другаде!

Нищо не би ми харесало повече, но имаше лек проблем. Може и да притежавах огромно количество сила, или поне временно, но наистина не исках да я използвам. Силата не е свободна, особено в такова голямо количество. Бях се срещала с достатъчно магически същества, за да знам, че ако заемеш сила, евентуално ще трябва да си платиш. А на мен не ми харесваше да не знам каква щеше да бъде сметката или пък на кой трябваше да бъде платена.

— Защо рицарите ни атакуват? — попитах аз, надявайки се да намерим друго решение — каквото и да е. — Ние не сме направили нищо!

Може би не бях преценила правилно ситуацията и защитите на казиното се опитваха да ни отърват от маговете. В такъв случай всичко, което трябваше да направим, е просто да се махнем от пътя им.