Карън Ченс - Призована от сенките

Аз сграбчих близката кърпа за чинии и я притиснах към раната. Решително или не нямаше да го гледам как кърви до смърт.

— Ще ни пренеса в някоя болница — казах аз, но той се отдръпна от докосването ми.

— Не! Мога да излекувам това.

Той промърмори нещо под носа си и потокът на кръв намаля, но на мен не ми харесаха повърхностните, задъхани вдишвания, които си поемаше или студената белота върху лицето му. Освен това от факта как неговото висящо ухо бавно се връщаше на мястото си и се оздравяваше, ме побиха тръпки.

— Защо не искаш да отидем в болница? — настоях аз, опитвайки се да игнорирам ухото, което с едно последно движение застана на същото място като другото. Внезапно някои парчета от пъзела си дойдоха на мястото. — Чакай малко. Тези магове не преследваха само мен, нали? Кръгът преследва и теб!

Приткин не отговори, тъй като беше прекалено зает да си повтаря нещо, което не можех да чуя. Усетих как нечие присъствие се мержелееше над нас и погледнах нагоре и видях един гаргойл с червени очи и с неуместно елегантни рубинови обеци на неговите заострени котешки уши. Той ме бутна настрана нежно, но решително.

Аз стоях там непохватно, несигурна дали да протестирам или не. Не казах нищо, главно защото нямах чувство, че това същество е зло. Това можеше да има нещо общо с бижутата или с факта, че имаше шоколадова глазура по мъхестата му брадичка. Изглежда, че това беше правилното решение. Ръка, която повече изглеждаше като лапа покри за момент крака на Приткин, след което назъбената рана започна да се затваря.

Явно, че процесът му помагаше да оздравее, но съдейки по това как очите му изпъкнаха, явно не беше приятно. Той изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, така че аз се наведох малко, но стоях извън обсега на стиснатите му в юмруци ръце.

— Me oportet propter praeceptum te nocere (По принцип би трябвало да те нараня) — каза той на пресекулки.

— Много забавно.

— През цялото време можеше да ни махнеш оттам!

— Не и без да платя определена цена.

Погледът на Приткин се промени.

— Каква цена? Можеше да бъдеш убита! Както и аз!

— Stercus accidit (Случват се такива неща).

Докато той дешифрираше моя лош латински, аз започнах да търся друг изход навън. Нямах намерение отново да пристъпя в този коридор, нито пък планирах да се пренеса по цялата му дължина, за да го избегна. Това, което открих, беше доста задоволително. Ако не бях толкова изумена от гаргойлите, може би щях да се огледам наоколо по-рано и да ни спестя цялата тази сцена в залата. След редица огромни, вградени фризери, хладилна стая и склад за трайни продукти, аз открих товарителен док, който водеше зад казиното.

Аз огледах огрения от слънцето паркинг и бях истински изкушена да избягам, докато магът се лекуваше. Нямах време за това, каквото и да беше. Трябваше да убедя Казанова да ми каже къде се крие неговия шеф. Не че бях 100% сигурна, че Мира беше с него, но беше добро предположение. И двамата работеха за един и същи човек, лидерът на руската вампирска мафия, познат в историческите книги като Распутин. Това, което книгите не казваха, бе, че той бе намерил друго приложение на неговите способности, след като руски принц го бе „убил“. След като за известно време се бе снишил, той пое под контрола си голяма част от трафика на наркотиците, фалшификациите и нелегалните магически ракети. Наскоро той реши да присъедини към своя разрастваща се бизнес империя и северноамерикански вампири, като се опита да превземе Сената и успя да убие четирима от неговите членове. Но това нямаше да му донесе нищо, докато не убиеше техния лидер, а Консулът се оказа по-корав, отколкото той очакваше. Цялото това нещо приличаше на Студената война и не ме интересуваше особено, като се изключи факта, че аз инцидентно се оказах в центъра й.

След неуспеха си Распутин просто изчезна. Хиляди вампири и магове го търсеха, но досега не бяха открили нищо. Тъй като нямаше много добри места за криене и тъй като Тони и Мира бяха изчезнали по едно и също време, аз се обзалагах, че те всички бяха заедно. Но където и да беше, аз трябваше да я намеря, преди да се възстанови от последната ни среща или тя със сигурност щеше да ме намери. А аз се съмнявах, че това преживяване щеше да ми хареса. Или да го преживея.

Но аз бях обещала и беше интригуващо да си мисля, че аз и Приткин бяхме от един отбор. Враговете на моите врагове в този случай можеше и да не са точно приятели, но бях понесла достатъчно враждебност. Можех да използвам цялата помощ, която можех да получа, а Казанова изглеждаше доста нервен, когато Приткин беше наоколо. Това можеше да бъде полезно. Избегнах двойка гаргойли, които носеха щайга зеле нагоре по рампата и тръгнах да влизам вътре. И тогава започна истинското забавление.