Карън Ченс - Призована от сенките

— Няма стълби! — извиках аз.

Приткин се обърна, отсичайки крак на друг рицар и ме обгърна с лакътя си. Паднах пред празен плинт, ушите ми звъняха. Мозъкът ми автоматично преведе фразата пред очите ми: Medio tutissimus ibis (Ти ще бъдеш на най-сигурно по средата). Това беше цитат от Овидий, който съветваше за умереност и изглеждаше доста странно в Данте, домът на екстремното. Докато се борех да седна, шест рицаря от далечния край на коридора, които бяха започнали тромавия си поход към нас, стигнаха атакуваща позиция. Това ни даде избор да бъдем да бъдем прободени от тях или да бъдем разчленени от техните приятели от другата страна, тъй като беше ясно, че не можем да ги задържим надалеч още дълго време. Бях почти готова да прокълна обстоятелствата и да ни пренеса някъде другаде, когато забелязах нещо интересно.

Един от най-големите ножове на Приткин беше зает да реже близкия рицар. Той загуби оръжията си, които бяха хванати в юмрука му, който току-що бе отрязан от китката. Но той не направи никакво усилие да си го върне, въпреки че то лежеше само на няколко стъпки върху покрития с килим под. Отсечената ръка също беше неподвижна и не се опитваше да се присъедини към тялото, както правеше кракът на другия рицар. Внезапно осъзнах, че виждам всичко ясно, защото нито един друг рицар не беше близо до центъра на залата.

Те бяха групирани от двете страни на тесния килим, като се бяха отклонили от пътя си, за да избегнат досега с него. Аз погледнах към битката зад гърба ми и там беше същата история. Рицарите от едната страна бяха последвали маговете, тези от другата бяха тръгнали след нас, но никоя от групите не влизаше в контакт със средата. За един кратък момент се почувствах така, сякаш щях гръмко да поздравя параноидния Тони, който винаги си оставяше изход от всеки капан, дори и от неговия собствен.

Приткин падна на колене, отбивайки друга атака, а секунда по-късно трети рицар се приближи към неговото място с вдигнати мечове. Аз не изчаках да видя дали той ще е достатъчно бърз, за да се справи с опасната ситуация, а се хвърлих към него, събаряйки го, което ни изхвърли върху ивицата килим. Ние се приземихме в ъгъла, като кракът на Приткин и цялата ми дясна страна висяха на ръба. Преди да успея да направя нещо за това, рицарят замахна надолу с меча, пробождайки прасеца на Приткин, който се подаваше измежду краката ми.

— Не мърдай! — извиках аз, когато магът ме бутна настрани и заби меча си в корема на рицаря. Ударът изблъска нещото назад, но и разпори жестоко крака на Приткин. Той се задъха, но скочи след рицаря, сякаш нямаше още дузина от тях в непосредствена близост, които ни приближаваха от двете страни. Аз се покатерих и седнах върху него, сграбчвайки косата му, за да обърна лицето му към мен. — Тук е безопасно! — изкрещях аз, за да бъда чута над звънките звуци на битката. — Ние сме в безопасност в средата! Изтеглих кървящия му крак върху износения плюш и се отпуснах с цялата си тежест върху ненаранената част от тялото му. Дори това го нарани и аз нямаше да мога да го задържа за дълго, но след като вече не докосвахме пода, рицарите сякаш не ни виждаха. Те започнаха да се придвижват надолу по коридора към мястото, където другите магове се оттегляха зад ъгъла. Приткин изглеждаше объркан, но проследи насочения ми към описанието върху плинта пръст и най-накрая разбра за какво става въпрос.

— Трябва да се върнем обратно в кухнята — каза той, изправяйки се на краката си. Той внимаваше да не докосва нищо, освен килима, но се олюля леко, което ме изплаши. Погледнах надолу и разбрах проблема. Крачолът на панталона му бе обагрен в червено и съответстваше на частта от якето му под почти откъснатото му ухо. Имаше толкова много кръв, че подозирах, че беше засегната главна артерия. Той се облегна на мен тежко, докато се движехме по тясната безопасна пътека, затвърдявайки впечатлението.

Звуци от яростна битка идваха иззад ъгъла, без съмнение от маговете, но ние ги пренебрегнахме. Аз лично търсех казиното. Сега знаех как да се справя със ситуацията, но маговете нямаха зона, в която да си починат. Ние нахлухме обратно в кухнята.

— Имаме нужда от линейка! — извиках аз, оглеждайки се наоколо. Беше ми трудно да виждам, тъй като стаята беше ослепително осветена след преддверието, но получих смътна представа за група тантурести фигури, които се бяха втренчили в нас с огромни, блестящи очи.

— Не. Мога да се оправя с това. — Приткин рухна, точно след като прекрачихме вратата. Той свали ботуша си и съсиреци от възморава червена кръв избликнаха върху девствено чистия под. Лицето му загуби и малко останалия си цвят.