Карън Ченс - Призована от сенките

Това се оказа по-забавно, отколкото очаквах. Всеки един комплект стоеше върху индивидуална дървена платформа с месингова табелка, върху всяка от които имаше латинско описание. Докато растях, трябваше да уча латински благодарение на схващането на моята гувернантка за подходящо обучение, но единственият път, когато го бях използвала извън училище, беше, когато Лаура, един приятелски дух, и аз се забавлявахме, като измисляхме латински девизи за Тони. Нейният любим беше Nunquam reliquiae redire: carpe omniem impremis (Никога не се връщай за секунди: вземи всичко още първия път). Аз предпочитах Mundus vult decipi (На всяка минута се ражда по един духач), но ние се спряхме на Revelare pecunia! (Покажи ми парите!), защото подхождаше по-добре на щита. Бях позабравила латинския, но не ми отне много време да открия това, подобно на нашите усилия, че описанията в Данте не бяха толкова сериозни, колкото изглеждаха.

Prehende uxorem meant, sis! (Отнеми живота ми, моля!), така гласеше афиша на близкия рицар. Аз се ухилих и продължих надолу по коридора, превеждайки, докато минаваха покрай тях. Някои от най-забавните бяха Certe, toto, sentio nos in kansate non iam adesse (Знаеш, Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас), Elvem vivere (Елвис е жив) и Estne volumen in amiculum, an solum tibi libet me videre? (Това свитък ли е под пелерината ти или просто се радваш да ме видиш?).

Аз се наведох пред един рицар на половината път надолу по коридора, опитвайки се да разбера шегата, когато Приткин се върна, тичайки наведен иззад ъгъла. Знаех, че има някакъв проблем, преди да си отвори устата — фактът, че той бе следван от носещи се оръжия ми подсказа това.

— Ставай — извика той, когато един от летящия арсенал — нож, достатъчно дълъг, че да се приеме за къс меч — го удари силно. Ако той не се бе отдръпнал в последната секунда, той щеше да отреже главата му. Въпреки това обаче потече арка от светла червена кръв от неговото полуотрязано ухо.

Допуснах, че съм останала на место за момент. В моя защита, последният път, когато видях Приткин, заобиколен от левитиращи оръжия, те бяха негови. Преди да успея да разбера защо неговият нож го атакуваше, две други фигури се появиха иззад ъгъла. Аз ги разпознах като маговете, които се бяха изправили срещу Енио при Казанова малко по-рано.

— Те не са ли с теб? — попитах аз глупаво.

Той не си даде труд да отговори.

— Махни ни оттук! — извика той, махайки с ръка, сякаш някой играеше лош диско танц.

Другите магове внезапно спряха. Не знаех защо, докато не се протегнах и не срещнах материална стена от енергия с ръката си. Щитовете на Приткин блещукаха около нас, светло сини и наподобяваха вълни на блещукащата светлина на близките факли.

— Направи го!

— Дай ни измамницата, Приткин — настоя един от маговете. Той бе висок, с изпъкнала адамова ябълка, бледа кожа и бумтящ глас, който не подхождаше на кожата му. — Така тя няма стойност.

— Тя ще получи честно изслушване — добави огромният афроамерикански маг от неговата страна, въпреки че погледа, който ми хвърли не беше приятелски. — Ела доброволно, докато можеш.

— Какво става? — попитах аз.

Единственият отговор, който получих, беше нещо огромно, което профуча покрай лицето ми, на милиметър от носа ми. Отскочих назад с вик точно, когато тежкият боздуган се сблъска с близкостоящите доспехи. Това беше абсолютен късмет, тъй като купчината стар метал бе насочила към главата ми меч. Боздуганът удари нещото в гърдите, оставяйки голяма вдлъбнатина и карайки го да се олюлее назад към гоблена.

Огледах се диво наоколо, без да разбирам какво се случваше. Боздуганът се бе промъкнал през щитовете на Приткин, сякаш не бяха там. По-притеснителен бе фактът, че маговете не бяха хвърлили това нещо — то беше дошло отнякъде зад нас — но там нямаше никой. На един от рицарите му липсваше оръжието, но нямаше никой наоколо, който да го е хвърлил. Силен звънтящ звук ме накара да обърна главата си бързо назад и за секунда си помислих, че маговете атакуват. Но въпреки че те изглеждаха дори по-сурови отпреди, аз вече не бях фокусът на техния интерес. Техните очи и оръжия бяха насочени към повредения комплект доспехи. Вместо просто да паднат, те сякаш си проправяха път навън от гоблена. Когато отхвърли тежката материя, той започна да се оглежда наоколо за меча си, който контактът с боздугана беше изхвърли някъде. Но Приткин сграбчи оръжието пръв и въпреки че той беше толкова висок, колкото си беше, го размаха застрашително към създанието.

Рицарят не бе особено впечатлен. Той се изправи, след което изтръгна щита си от стената и го захвърли към нас подобно на 100-килограмово фризби. Приткин се хвърли към мен, запращайки ни в стената, точно когато тежката метална сфера разсече въздуха там, където стояхме. Тя се блъсна в цветното стъкло на прозореца в края на коридора, в резултат на което се посипа облак от многоцветни късчета върху задното стълбище.