Карън Ченс - Призована от сенките

— Гаргойли — каза Приткин, докато се препъвахме през люлеещата се врата към малкото преддверие.

В края имаше врата, която изглеждаше така, сякаш беше издялана от старо дърво, но бе прекалено лека, за да е истинско, ни отведе в друг много по-дълъг и много по-широк коридор. От двете му страни се простираха редици със средновековни оръжия и покрити с паяжини доспехи и бе слабо осветен от трепкащи факли — които не бяха истински, разбира се. Заклинанията в Данте бяха минимални по горните етажи, така че електричеството работеше добре, с изключение на случайното цвъртене. Аз спрях и погледнах мага, който се оглеждаше наоколо така, сякаш очакваше някой да му се нахвърли всеки момент. Щеше да бъде наистина хубаво, ако вселената можеше да спре да бълва срещу мен създания от приказките, митовете и кошмарите.

— Няма такива неща като гаргойли! — казах аз, докато две от малките чудовища избутваха количката през вратата и започнаха да я теглят надолу по коридора.

Подът, изрисуван така, че да изглежда като закален камък, бе покрит с тясна лента от стар износен плюшен килим около две стъпки широк, който се спукаше към средата. Декорацията не бе особено сполучлива и заплашваше да преобърне количката, когато едно от колелата се оплете в него.

— Това е просто име на една измислица — настоях аз, въпреки че очите ми ми казваха друго. — Всеки знае това.

— Как може да си живяла толкова дълго в нашия свят и да знаеш толкова малко? — настоя Приткин. — Трябва да си виждала и по-странни неща. Израснала си в дом на вампири!

Междувременно сервитьорите бяха преминали коридора и се спряха пред асансьора. Един от тях натисна копчето за повикване с крайчеца на заострената си опашка. Той имаше лице на куче и тяло на прилеп, докато неговият спътник бе покрит със сивкави люспи и се облизваше с две стъпки дълъг език.

— Най-странното нещо при нас във Фили — казах аз на Приткин смаяно, — беше нашият готвач, който бе почти глух от годините слушане на хеви метъл. Но той беше човек. Добре де — поправих се аз след малко — по онова време Тони обеща на важен посетител фетучини, но готвачът по някакъв начин чул бекон, маруля и домат… Както и да е, те не трябва ли да украсяват някъде катедрала?

— Създанията от средновековните катедрали не са гаргойли; те са гротески — отвърна той педантично, докато ние следвахме пътя на количката.

— Спри! Ти знаеш какво имам предвид! Защо те са тук?

— Нелегални съюзници — каза той кратко. — Евтина работна ръка.

Аз се втренчих в него подозрително, но ако магът имаше някакво чувство за хумор, все още не бях видяла някакъв знак от него.

— Съюзници? От къде?

— От Феерия — отвърна той със стържещ глас, който се появяваше, когато беше ядосан. А това беше през по-голямата част от времето или поне докато беше около мен. — Те идват в нашия свят от векове. Но наскоро броят им се увеличи доста, защото Светлите феи направиха нещата по-трудни за Тъмните, към които се отнасят съществата, които наричаме гаргойли. Маговете, които се занимават с делата на феите, се оплакваха от броя неоторизирани новопристигнали, които се появиха като резултат.

— И така те дойдоха тук и сега са сервитьори?

Асансьорът дойде и гаргойлите избутаха тяхната отрупана количка в него, като игнорираха разтакаващите се хора.

— Обикновено те били наемани като пазачи на храмове в древния свят и на магически постройки в по-късните векове. Но предимствата на защитните магии намалило нуждата от тях. За разлика от Светлите феи те не могат да минат за хора, така че техният достъп е ограничен. — Той се намръщи. — Техният легален достъп — поправи се той.

— След като се мотаят тук, тогава предполагам, че те някак си се сливат с околните — казах аз, но Приткин не ме слушаше. Той се бе навел и претърсваше ъгъла толкова внимателно, сякаш очакваше да открие армия от другата страна.

— Стой тук — заповяда той. — Отивам да проверя района. След като се върна, ще трябва да си поговорим, както обеща или следващата ни среща няма да е толкова приятна.

— Приятна? Каква странна дефиниция имаш за тази дума… — аз спрях, защото той беше изчезнал, разтваряйки се зад ъгъла и в сенките подобно на герой във видео игра. Явно този тип беше смахнат, но му бях обещала да го изслушам. И ако имаше някакъв шанс да сключа сделка, чрез която да разкарам него и Кръга му от преследването ми, аз го исках.

Тъй като не смятах, че връщането ми в кухнята е добра идея, останах да си вися в коридора. Доспехите бяха украсени с грозни гоблени, като най-близкият изобразяваше Циклоп, който си проправяше път, изяждайки хората на една човешка армия — във всяка една ръка държеше войник, а от устата му стърчеше кървава ръка. Реших да се концентрирам върху доспехите.