Карън Ченс - Призована от сенките

— Гостите не са позволени — бях информирана аз от дрезгав баритон. Аз не отговорих, тъй като бях прекалено заета да се взирам в подноса от отрязани пръсти, който се държеше от собственика на гласа с дългите му, изкривени нокти. Би трябвало да бъда по-обезпокоена от зеленикаво — сивото лице, подобно на плесенясал камък, което ме наблюдаваше от подноса. То имаше дълбок белег, който вървеше от слепоочието до врата и останалите му очи, тесни, жълти орбити, се бореха за място на челото с два черни, извити рога — това не беше нещо, което можеше да видиш всеки ден. Но аз не можех да откъсна погледа си от отрязаните пръсти. Имаше около двайсет или повече, всичките показалци, доколкото можех да кажа, които бяха намушени между парчета хляб. Кората бе отделена и между всяко от тях грижливо бе поставено по парче къдрава маруля. Част от мозъка ми отбеляза, че това бяха сандвичи с пръсти. Аз преглътнах, уловена между позив за повръщане и истеричен смях.

Моят поглед обходи наоколо и аз разбрах, че се намирам в препълнена кухня. Друго нещо с цвета на камък — то беше с блестящи зелени очи и крила на прилеп — седеше на стол наблизо и притискаше нещо с малки, подобни на пръсти молари. Моят втрещен мозък най-накрая се отпусна достатъчно, за да разпознае миризмата.

— О, слава на Бога — аз се отпуснах върху Приткин с облекчение. — Това е пай! — Къде сме? — настоя той, изправяйки ме на краката ми.

Аз имах проблем да се задържа права, от една страна, защото бях изгубила обувката си, а от друга, защото голямо сиво нещо профуча покрай мен, събаряйки ме обратно с развятата си опашка. То носеше колосаното бяло, ленено облекло на управителя, комбинирано с малък червен шал и висока шапка. Върху гърдите на туниката имаше много познат герб, украсен в светло червено, жълто и черно — цветовете на Тони.

— В Данте.

Когато Приткин падна върху мен в театъра, явно концентрацията ми се бе нарушила. Ние се бяхме завърнали на малко по-различно място.

— Сигурна ли си, че това е казиното?

Магът наблюдаваше близката чиния, която съдържаше репички, които бяха частично обелени, за да наподобяват човешки очи. За зеници имаха маслини и изглеждаше така, сякаш сирене с червен пипер блещукаше срещу нас. Погледнах по-отблизо щита, копие от който украсяваше всяка униформа, която виждах, и бе поставен над няколкото люлеещи се врати в стаята. Той ми беше много познат.

Антонио Галина бе роден в семейството на фермери извън Флоренция по времето, когато Микеланджело е издялал своя елен за стария Медичи. Но около 200 години по-късно, когато нехайният английски крал Чарлз Първи започнал да продава благороднически титли, за да финансира своята обсебеност от изкуството, незаконният фермерски син, който вече бил станал господар вампир бил спестил повече от достатъчно, за да си закупи титлата баронет. Аз лично мислех, че херолдите, мъжете, които бяха изработили герба на Тони, бяха прекалили малко с клубовете предната вечер. Предполагах, че можеше и да е по-зле — като бедният френски аптекар, който бил доволен да показва три сребърни нощни гърнета — но смешният жълт петел в средата на герба на Тони беше достатъчно зле. Най-вероятно това бе закачка с фамилията му, тъй като на италиански тя означаваше пиле, но угоената птица необичайно много приличаше на неговия собственик.

— Доста — казах аз. — Щях да обясня, но едно от съществата, което готвеше, един дребосък с оплетена коса, която обрамчваше неговите дълги магарешки уши, се защура насам-натам. Той прегази босия ми крак с извитите си нокти на краката, карайки ме да потръпна и да се дръпна назад. В резултат на това Приткин се блъсна в количка, претрупана с чинии от фин черен калдерон. — Какви са тези неща? — настоях аз.

Изритах настрани другата обувка, за да не си счупя врата, ако трябваше да бягаме. Държах под око съществото, което беше пред нас, но то не изглеждаше враждебно, въпреки вида му. Единственото нещо, което правеше, за да подкрепи искането си, бе да посочва убедително люлеещите се врати с една лъжица.

— Торта с ром — изкряка малкият шеф, минавайки.

Той носеше само горната част на костюма, който обикновено се състоеше от туника и панталони, която в неговия случай се влачеше по пода. Дълга, гущероподобна опашка се показваше изпод туниката.

Той приличаше на другите създания в стаята, мнозинството от които имаха крила на прилеп, ноктести ръце и дълги опашки, но тук свършваха приликите. Главите им бяха от птичи до влечугоподобни, тук-там с козина по тях. Някои имаха рога, други — клюмнали уши, а височината им варираше от около две стъпки до височина, която беше достатъчна, за да ме гледат в гърдите. Очите им варираха по цвят и размер, но всички блестяха, сякаш бяха осветявани отвътре от мощна електрическа крушка. Това беше доста разстройващо, тъй като ми напомняха на нещо, а аз не можех да се сетя на какво.