Карън Ченс - Призована от сенките

— Страхувам се, че тя е един вид териториална — каза главата съчувствено. — Ние сме тук от много дълго време. Тази земя е принадлежала на семейството ми много преди да построят театър върху нея и тя ни подхранва. — Той ми хвърли дяволит поглед. — Напоследък е доста забавно. Проклетите пуритани затвориха всички театри, както и клубовете, публичните домове и всичко друго, с изключение на църквите. Те дори забраниха спортните събития в събота! Те бяха така мили първо да ме обезглавят, преди да преживея всичко това. Но накрая ние спечелихме, нали?

— Ъхъм.

Аз почти не слушах. Всеки дух, който някога бях срещала, искаше да разкаже историята на живота си и ако не се бях научила как да кимам и да се усмихвам, докато си мислех за други неща, отдавна щях да полудея. А аз имах много неща за обмисляне.

От малкото, което бях открила за новата си длъжност, повечето от слуховете, които ми носеше Били Джо, структурата функционираше по този начин: ако някой от собствената ми епоха се замесеше с времевата линия, топката беше в моята половина. Това беше мой проблем и трябваше да го оправя. Но ако някой от друго време се опиташе да се намеси, това беше в сферата на Пития от онова време. Ако това беше истина, намесата, която ме бе довела тук, би трябвало да е от моето време. Но единственият човек, който познавах и който можеше да прескача през вековете, не беше в състояние да прави това. Били с помощта на някои от неговите призрачни контакти беше проверил и ме увери, че раните, които нанесох на духовната форма на Мира, са се проявили като физически наранявания, когато тя се върнала в тялото й. А тя нямаше начин как да излекува подобни рани за една седмица.

Но ако жената, за която духът говореше, не беше Мира, то тогава тя можеше да бъде само друга Пития. Може би моята сила се беше объркала или аз бях призована да помогна да бъде разрешен сложен проблем. И тъй като не бях наясно как работи тази машина, всичко беше възможно. Ако можех да я намеря, бих могла да помоля за малко внимание и да я накарам да изпрати мен и Приткин обратно там, където принадлежахме.

— Можеш ли да ми покажеш другата жена? Може би ще я убедя да напусне и да ме изпрати у дома.

Жената изглеждаше несигурна, но главата изглеждаше готова да помогне. — Разбира се, че можем! Тя не е далеч — забърбори жизнерадостно. — Тя беше в една от ложите преди малко.

Явно ентусиазмът на мъжа помогна на жената да вземе решение и тя кимна отсечено.

— Тогава побързай.

Призраците ме последваха надолу по стълбите, като учтиво не ме изпревариха и ме заведоха в ложата до тази на Мирча. Дръпнах завесите и надникнах вътре, но ложата беше празна. Върху сцената жена в средновековна зелена рокля с големи ръкави на червени ивици жестикулираше драматично. Едва я забелязах. Очите ми фокусираха върху Мирча, който гледаше претрупаната позлатена рамка на сцената със съсредоточения поглед на някого, който в действителност не забелязваше нищо. Един поглед към него и всичко друго внезапно започна да ми се струва незначително. Аз знаех, че всичко е измислица; просто не ми пукаше. Но дори и знаейки, че това се дължеше на заклинанието, все още всичко бе невероятно истинско. Би трябвало да го мразя, че ми бе причинил това, но не можех. Самата мисъл бе абсурдна.

— Там. — Оризракът посочи с пръст пред лицето ми. — Виното е почти доставено.

Тя ми посочи табличка с бутилка и няколко чаши, които бяха поставени на малка маса, която се намираше зад седалките, заети от Мирча и блондинката.

— За какво говорите? — Насилих се да погледна призрака вместо Мирча и в главата ми се появи някаква рационална мисъл. — Искаш да ми кажеш, че виното в бутилката е отровено?

— Тя каза, че може да остане, докато виното бъде изпито, но най-вероятно силите й са недостатъчни. — Духът за пръв път изглеждаше доволен. Почти можех да чуя мислите й: Един отпадна, остава още един.

Аз я игнорирах, тъй като паниката, че нещо може да случи на Мирча, така ме изпълни, че едва я понасях. Излязох от ложата и се сблъсках с Приткин, който стоеше там и изглеждаше раздразнен. Той ни задържа и двамата, иначе щяхме да свършим на пода.

— Хайде! — Аз се заборих в ръцете му, които ме бяха стиснали почти болезнено. — Трябва да отида там!

— Казах ти да стоиш далече от него. Искаш да бъдеш безвъзвратно влюбена в него ли?

— Тогава ти го направи — казах аз, като реших, че той може би имаше право. Исках толкова много да вляза в тази ложа, че, може би, наистина не бе добра идея. — Там има бутилка с вино и може би е отровена. Трябва да я вземеш! — Аз не знаех дали отровата може да убие вампир, но нямах намерение да разбирам.