Карън Ченс - Призована от сенките

Мирча я игнорира.

— Коя си ти? — попита той.

Акцентът му бе по-силен, отколкото някога бях чувала, а тонът му бе изпълнен със същото изумление, което бях почувствала.

Аз преглътнах и поклатих глава. Нямаше безопасен отговор. Аз не знаех нито къде, нито кога се намирах, но тъй като жената вампир имаше на роклята си турнюр, не мислех, че съм на някое познато място. Имаше голям шанс още да не съм се родила.

— Никой — прошепнах аз.

Придружителката на Мирча издаде нещо, което от по-малко елегантна личност щеше да прозвучи като сумтене.

— Ще пропуснем началото — каза тя, дърпайки ръкавите си.

След забележима пауза Мирча ме освободи, невидимата енергия се разтегли между нас като нишки карамел, когато ръката му се отдръпна. Той позволи на придружителката си да го поведе надолу по коридора, но той погледна назад към мен няколко пъти с объркване. Енергията се изви между нас, но не се разруши, сякаш имаше невидима връзка, която се разтегляше в пространството, свързвайки ни. След това те изчезнаха в малък, тапициран проход към нещо, което смътно разпознах като театрална ложа.

В момента, в който червените кадифени завеси се спуснаха след тях, скривайки ги от погледа ми, връзката между нас прекъсна. Веднага ме заля такъв копнеж, че усещането беше почти болезнено. Коремът ми се сви, сякаш някой ме удари с юмрук, а зад очите ми започна да пулсира болка. Едва забелязах, че Приткин ме завлече до края на коридора, където се изкачихме по стълби, които вероятно водеха към други ложи. Оркестърът започна да свири някъде близо до нас, което обясняваше защо вече не се виждаха хора. Представлението беше започнало.

Стълбите бяха осветени от поредица малки фенери по дължината на стената, а зоните между тях бяха потънали в дълбоки сенки. Те бяха перфектни някой да се укрие в тях, но аз бях прекалено разсеяна, за да ми пука. Ръцете ми трепереха и пот се стичаше по лицето ми. Чувствах се като наркоман, на когото му бе показана иглата, но му бе отказано убождането. Беше ужасно.

— Какво правиш?

Приткин се втренчи в мен, неговата къса коса беше настръхнала, сякаш беше ядосан. Изражението му бе свирепо, но аз го бях виждала и друг път. И в сравнение с това, което се бе случило, то беше почти тривиално.

— Щях да ти задам същия въпрос — отговорих аз, масажирайки врата си, за да прочистя малко главата си. Другата ми ръка бе обвита около стомаха ми, където чувствах, че сякаш има дупка, която бе в резултат на отсъствието на Мирча. Това не можеше да се случва — нямаше да го позволя. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, точейки лиги по него подобно на някой тийнейджър, който мечтаеше за някоя рок звезда. По дяволите, това не беше добре!

Приткин леко ме разтърси и аз го погледнах недоброжелателно. В другите случаи, когато бях замъкната назад във времето, пътуването бе отключено от близостта на човек, чието минало бе заплашено.

— Трябва да ти кажа — казах откровено — че ако някой се опитва да се набърка в твоето зачеване или нещо подобно, изобщо не изпитвам належаща нужда да се намеся.

Неговото лице, което обикновено си беше червендалесто, се зачерви още повече.

— Върни ни обратно там, където принадлежим, за да не променим нещо! — изсъска той.

Не ми харесваше някой да ми дава заповеди, но той имаше право. А и фактът, че изпитвах силна нужда да се спусна надолу по стълбите и да се хвърля в ръцете на Мирча беше друга добра причина да се махаме оттук. Затворих очите си и се концентрирах върху офиса на Казанова в Данте, но въпреки че можех да го видя ясно, нямаше никакъв прилив на сила, който да ме залее. Опитах отново, но предполагах, че батериите ми имат нужда от презареждане, защото нищо не се случи.

— Може да има леко забавяне на този полет — казах аз, чувствайки се несигурна. Всички видове страхове се струпаха в главата ми. Какво щеше да стане, ако имаше времево ограничение за ритуала, което предишната Пития бе забравила да спомене? Какво ако не можех отново да се пренеса, защото силата се беше уморила да ме чака да сключа сделка с нея и бе преминала в някой друг? Ние можеше да се окажем заседнали тук, където и да беше това, завинаги.

— За какво, по дяволите, говориш? — настоя Приткин. — Заведи ни обратно веднага!

— Не мога.

— Какво имаш предвид с това не мога? Всяка минута, която прекарваме тук е опасна!

Приткин ме разтърси отново и аз си помислих, че е притеснен, защото гласът му загрубя. Не му съчувствах — каквото и да изпитваше, то не можеше да се сравни с моето настроение. Не беше ли животът ми достатъчно объркан и без да поемам задълженията на Пития? Не можеше ли този, който ме забъркал в това шоу, да ме оставеше първо да реша някои от моите проблеми, преди да решавам тези на другите хора? Не беше честно и ми идваше в повече! Ако трябваше да направя нещо, добре! Дайте го насам!