Карън Ченс - Призована от сенките

Аз обмислих няколко стратегии, но никоя от защитите ми не изглеждаше добра идея. Несиметричният пентаграм, който бе татуиран на гърба ми, в действителност представляваше страж, който можеше да спре повечето магически атаки. Той бе изработен от самия Сребърен кръг и аз го бях виждала да върши някои наистина изумителни неща, но не знаех дали може да спре немагическото нападение от този вид. Времето не беше подходящо да го пробвам.

Аз имах и гривна, направена от малки включени една в друга ками, която изглежда харесваше Приткин по-малко и от мен. Някога бе принадлежала на един тъмен маг, който я бе използвал да разрушава разни неща. Той беше зъл и предполагам, че така беше и с гривната, но не можех да се отърва от нея. Аз се бях опитала да я заровя, да я хвърля в тоалетната или на боклука, но нищо. Независимо какво правех на следващия път, когато погледнех, тя отново беше на китката ми, цяла и блестяща, проблясвайки към мен безочливо. Понякога тя вършеше работа и в повечето случаи се подчиняваше на командите ми, но никога не пропускаше да си припомни старите времена. Съвсем сама тя бе изпратила два призрачни ножа, които да прободат Приткин последния път, когато се бяхме срещнали. В момента ръката ми с гривната бе дълбоко заровена в джоба ми; нямаше нужда нещата да ескалират дотолкова. За щастие имах и друга възможност.

— Хей, Били. Мислиш ли, че можеш да обсебиш голем?

Очите на Приткин не се разколебаха, но раменете му леко потръпнаха.

— Никога не съм опитвал.

Били се понесе и фиксира голема без ентусиазъм. Той не обичаше обсебванията. Те източваха енергията му и често не проработваха.

Вместо това любимият му трик беше да премине през някой, събирайки и разсейвайки мислите му и оставяйки един или два знака за своето присъствие след себе си. Но това нямаше да ни помогне сега.

— Предполагам, че и ма само един начин да разберем — промърмори той. В момента, в който Били влезе в нещото, открих защо експериментите се извършваха в контролирани условия. Големът започна да се накланя към външния офис, събаряйки няколко саксии с цветя и карайки момичетата да се разпищят. След това той смени курса и се блъсна в Приткин, който се просна на земята.

Не можех да кажа дали това беше възхитително, но се съмнявах, тъй като съществото започна да рикошира из стените на тесния кабинет като топче за пинг-понг. Той ме удари, без да иска и ме запрати, препъвайки се, върху мага. Започнах да крещя на Били да излезе нещото, но въздухът ми бе изкаран от коленете на Приткин, които ме удариха в корема, когато паднах върху него. За да бъда честна, моите високи токчета май нараниха някои негови чувствителни места, но това си беше случайно. Не мисля обаче, че неговите колена ме удариха случайно.

Докато се борех да си поема достатъчно въздух, за да кажа на Били да излезе, ме обля много познато и крайно нежелателно чувство. Пътуването през времето трябваше да бъде под контрола на Пития, а не обратно, но някой трябваше да обясни това на моята сила. Единствено имах време да си помисля „О, не, не точно сега.“ преди да попадна в студената, сива зона между времената.

След моето кратко свободно падане, земята връхлетя върху мен и аз се строполих с лице върху нея. Когато погледът ми се проясни, идентифицирах повърхността като килим с червени и черни ориенталски мотиви, опънат върху много твърд дървен под. За секунда си помислих, че отново съм в бара, но след това забелязах два чифта крака пред мен. Те не изглеждаха така, сякаш принадлежаха на някой турист.

Жената носеше малки, черни, копринени обувки пръснати, блестящи мъниста върху пръстите. Те подхождаха на украшението на натруфената й черна, вечерна рокля, подгъвът на която бе на около фут от мен. Украсената с мъниста тъкан стигаше отпред до изключително тънка талия, след което изчезваше и аз предположих, че това беше, за да не разсейва погледът от диамантите, които жената носеше, провесени около тънката й шия и захванати за златните й къдрици. Аз се загледах в прекрасните й сини очи, свити от антипатия, които тя бе насочила към мен и бързо погледнах настрани. Не беше добра идея да се взираш дълго в очите на вампир, а тя беше точно това.

Изправих се на крака и тогава получих нов шок. Почти паднах отново — само Тони би бил достатъчно садистичен да накара сервитьорка да носи триинчови токчета — но една ръка се протегна да ме задържи. Много позната ръка.

Подобно на жената и нейният придружител бе облечен вечерно, с черен фрак върху ниско изрязана жилетка, бяла риза и бяла папийонка. Неговите излъскани обувки блестяха по-силно от малкото му на брой бижута — обикновени златни ръкавели, които подхождаха на шнолата, с която косата му бе прибрана в конска опашка на тила. Дискретните аксесоари не ме изненадаха — Мирча никога не бе обичал показните дрехи. Това, което ме изненада, бе обзелото ме чувство на радост, което ме обля, когато очите ни се срещнаха.