Карън Ченс - Призована от сенките

— Нека да ти го кажа бавно — казах на Приткин, игнорирайки хватката му. — Не съм ни довела тук. Всичко, което знам, е, че не мога да ни върна, или защото силата е решила, че вече не ме харесва, или защото иска да направя нещо, преди да си тръгна.

Обзалагах се, че е последното, тъй като приземяването ми в краката на Мирча едва ли беше инцидент.

Приткин не изглеждаше така, сякаш ми вярва, но не ми пукаше. Аз се отдръпнах от него с намерението да разбера дали Мирча имаше някакви блестящи идеи, но ръцете на Приткин сграбчиха китката ми като в менгеме.

— Никъде няма да ходиш — каза той неумолимо.

— Трябва да открия какъв е проблемът и да се справя с него или никой от двама ни няма да отиде никъде — изсъсках аз. — Така че ако не можеш да ми кажеш къде сме и защо сме тук, не виждам друг избор, освен да отида да разузная, нали?

— Ние сме в Лондон, в края на 1888 или началото на 1889.

Повдигнах вежда. Не бях забелязала други доказателства за това заключение, освен облеклото на жената — облеклото на Мирча беше стандартно, което можеше да бъде типично за голям период от време. Беше леко обезпокоително да науча, че Приткин е познавач на женската мода. Когато казах това, той изръмжа и мушна в ръцете ми парче хартия.

— Ето! Някой изпусна това!

Аз отклоних поглед от вечно намръщеното му изражение, за да разгледам внимателно черно-жълтия флаер, който ми беше подал. Той показваше един мъж, който гледаше нагоре към три стари вещици. Нещо в тях ми напомняше за Греите, само дето косите им бяха по-хубави. Флаерът ме информираше, че това беше сувенир от представлението на Макбет в Лицейния Театър, което бе започнало на 29 декември 1888.

— Окей, супер. Знаем датата, това е начало, но едва ли ще ни отведе далеч. — Опитах се отново да се отскубна, но той ме спря, този път с думите си.

— Колкото повече захранваш магията, толкова по-силна ще става. Да не споменавам, че проститутките в тази епоха са носели повече дрехи от теб на гърба си. Не можеш да отидеш никъде, без да причиниш размирици.

— Откъде знаеш? — Аз бях разстроена да открия, че в продължение на години съм носела еквивалент на знак на гърба си. Всеки ли можеше да го види, освен мен?

Приткин сви рамене.

— Знаех от първия път, в който ви видях заедно.

Обмислих ситуацията и реших, че си струва да опитам.

— Да предположа ли, че не можеш да направиш нищо за това? В края на краищата ние сме в това заедно и вероятно ще мога да мисля много по-ясно, ако…

— Само Мирча може да го премахне — каза Приткин, отнемайки ми малката надежда, която имах. — Дори и магът, който я е създал, не би могъл да я махне без помощта му. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш надалеч от него.

Аз се намръщих. Това беше почти същото, което Казанова каза, но не го приемах.

— Не знам много за магията, но дори и аз съм наясно, че няма такива заклинания, които да не могат да бъдат разрушени. Трябва да има някакъв начин! — Изражението на Приткин не се промени, но моментното проблясване на очите му ми каза, че бях права. — Ти знаеш нещо — казах му аз обвинително.

Той изглеждаше уклончив, но най-накрая отговори. Предположих, че е решил, че е по-добре да отстъпи.

— Всички подобни заклинания са различни, но имат нещо общо. Всяко от тях е направено… с така наречената подсигурителна мрежа, ако искаш. Мирча не би искал да попадне в капана си, така че той трябва да е създал заклинанието и да е оставил някаква вратичка за излизане от него, ако нещо се обърка.

— И това е?

— Само Мирча и магът, който го е създал, знаят това.

Аз се втренчих в него, опитвайки се да разбера дали лъже. Думите му звучаха истински, така че защо имах чувството, че не ми казва всичко? Може би, защото никой никога не ми беше казвал цялата истина.

— Ако сме в 1888, то тогава Мирча все още не създал това заклинание. Няма магия. Или поне не би трябвало да има — допълних аз, тъй като очевидно нещо се случваше.

— Ти имаш навика да се забъркваш в невероятни ситуации — каза Приткин, мръщейки се. — Никога не съм чувал за подобен сценарий. Не знам какво би се случило, ако двамата прекарате известно време в тази епоха, но се съмнявам, че последиците ще ти харесат. — Той нагласи палтото си така, че да прикрие зловещите изпъкналости отдолу. — Стой тук. Ще огледам наоколо да видя дали нещо ще ми се стори необичайно. Аз съм живял в този период и по-лесно ще забележа нещо необикновено в сравнение с теб. Ще се върна бързо и тогава ще обсъдим нашите възможности.