Карън Ченс - Призована от сенките

— Това този, който си мисля, ли е?

Казанова хвърли паникьосан поглед на мага, чието палто се разтвори и се разкри достатъчно огнева мощ, която можеше да отнесе цял взвод. Дори вампирите се държаха предпазливо около маговете воини — вълшебници и вещици, тренирани от Кръга в човешки и магически методики за водене на битки. Те разсъждаваха така: Първо стреляй, а след това питай, ако мислиш, че е необходимо, а тази тактика вече бе отживелица заедно с Дивия Запад след създаването на човешките закони. Разбира се, полицейските служители не се изправяха пред подобни заплахи, с каквито се срещаха често маговете. Вече бях видяла достатъчно от това, което можеше този маг, а явно и Казанова се чувстваше по подобен начин. Без да ме изчака да му отговоря, той престана да се държи на ниво и прелетя през масата. Аз се зачудих дали това беше опит за бягство, когато Енио скочи от стола си на бара и се затътри. Тя махна към мага и повдигна рунтавите си вежди, които в нейния случай предпазваха само празни гънки кожа. Не бях сигурна доколко знам какво си мисли тя, защото не беше казала и дума, но имах лошо предчувствие. Аз поклатих глава категорично. Не знаех какво точно е той, но „приятел“ не беше точната дума.

Енио се обърна, за да посрещне мага, който беше през няколко маси. Той замръзна по пътя си и след секунда осъзнах защо. Трите сестри не бяха красиви според никой стандарт, но те изглеждаха достатъчно безобидни. Размазаното лице на Енио — то съдържаше толкова много бръчки и гънки, че липсата на очи дори не беше толкова забележима — беззъбата й уста и провисналата й коса я караха да прилича на обикновена грозничка стара дама. Но тя не изглеждаше така сега.

Знанията ми по гръцка митология не бяха големи, съставени главно от отделни парченца, останали ми от преподаваните от Юджийн, моята гувернантка, преди много години уроци. Това беше един от случаите, когато ми се искаше да съм внимавала повече. На мястото на малката стара дама се извисяваше Амазонка, обвита само със сплъстена, дълга до глезените коса и голямо количество кръв. Трансформацията на Енио бе толкова бърза, че не я бях забелязала, но лицето на Приткин, което бе пребледняло, изглеждаше истински ужасено и ми казваше, че има нещо повече в нейната история, отколкото си спомнях. Реших, че не искам да знам.

Никога не съм претендирала, че съм героиня. Освен това Казанова се беше измъкнал, използвайки масите като прикритие, а аз все още не знаех къде е Тони. Аз се хвърлих на пода и го последвах. В следващата секунда сякаш целият Ад се сгромоляса зад нас, но аз не бях толкова откачена, че да погледна зад себе си. Имах голяма практика в бягането и бях научила, че е най-добре да останеш съсредоточен върху целта си.

Част от черен лакиран стол профуча над главата ми, но аз само залегнах по-ниско и продължих да пълзя. Казанова ме водеше към изглеждащо празно пространство на стената, но аз знаех, че това не е така. Това беше едно от местенцата на Тони, а той никога не е построявал нещо, което да няма поне дузина изхода за спешни случаи. Бях абсолютно сигурна, че някъде там имаше врата, скрита чрез вълшебство, така че, когато половината тяло на Казанова изчезна в червения китайски тапет, не бях изненадана. Сграбчих палтото му, стиснах очите си и го последвах. След като отново ги отворих, установих, че бяхме в утилитарен коридор с флуоресцентни светлини.

Казанова се опита да се измъкне, но аз го стисках толкова здраво, сякаш животът ми зависеше от това. Това не беше лесно, тъй като импровизираното бягство ме бе оставило със сериозни наранявания, а и той беше по-силен от мен. Но той беше най-добрата ми връзка с Тони и нямах намерение да го загубя.

— Уф, добре! — каза той, издърпвайки ме на краката ми. — Насам!

Ние се втурнахме към врата, която ни отведе в много по-луксозен коридор, покрит с дебел червен, плюшен килим. Върху златните, брокатени тапети се забелязваха неприлични рисунки и воняха на мускусен парфюм. Аз се задъхах, но Казанова бе прекалено зает да натиска бутона за повикване на асансьора, за да забележи. Той най-накрая дойде, когато почти се бях примирила с идеята, че ще се задуша и ние скочихме в него. Казанова натисна копчето за петия етаж и аз успях да изхъркам някакъв протест. — Не трябва ли да слизаме надолу към нивото на паркинга? Ако останем в сградата, той ще ни намери.

Той ме погледна.

— Наистина ли си мислиш, че е дошъл сам?

Аз свих рамене. Никога не бях виждала Приткин да работи с други магове, така че това беше вероятно. Той нанасяше достатъчно поразии и сам.