Карън Ченс - Призована от сенките

Като видя ужасеното ми изражение, той побърза да обясни.

— Много е трудно едно заклинание да се накара да работи правилно, Каси. Страстта може да означава толкова много неща. Заклинанието е създадено, за да осигурява лоялност, но колко човешки емоции познаваш, които имат само един аспект? Лоялността лесно се превръща във възхищение — защо, мислиш си ти, да бъда лоялен към някой, който не е по някакъв начин възхитителен? Възхищението се превръща в привличане, привличането прераства в любов, а любовта обикновено води до желание да притежаваш този, когото обичаш. Схващаш ли?

— Да. — Очевидно тялото ми беше няколко стъпки пред ума ми, защото ръцете ми внезапно бяха настръхнали.

— Чувството за собственост обикновено се превръща в обсебеност — този човек трябва да принадлежи на мен и на никой друг, ние сме създадени, за да сме заедно и други подобни неща. — Той махна с ръка, при което димът от цигарата му залъкатуши по пътя си към тавана. Почувствах, че някак си това също ми допадаше. Умът ми се луташе, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от тази каша, а емоциите ме бяха превзели.

— Това води до ненаситност — каза Казанова — което може да се превърне в отчаяние или омраза, ако му се попречи. Дори и когато заклинанието действа правилно, то често причинява проблеми, като броят им и видът им зависи от личностите на тези, които са свързани. И поради това, че то е толкова комплексно, често може нещо да се обърка. Повечето магове дори не се опитват вече да го правят. Твоят обожател или е могъщ магьосник или познава някой, който е.

— Той може да си позволи най-добрите — казах аз разсеяно. Това трябва да е било перфектното решение: да ме остави при Тони, един от предполагаемите му лоялни слуги, и да ме омагьоса, така че да остана непорочна, докато той разбере дали силата ще се прехвърли в мен. Това беше велик план, ако не се брояха чувствата ми. Но, разбира се, те съществуваха. Вампирите господари третираха слугите си като пионки, местейки ги, без да се интересуват от малките неща, като например какво иска самата пионка.

— Не може да е Антонио — започна да размишлява Казанова, гледайки ме несигурно. — Ти беше при него в продължение на години преди да избягаш. Заклинанието нямаше да ти позволи да го напуснеш, нито пък щеше да искаш.

Аз потреперих. Дори само мисълта да бъда увлечена по Тони беше достатъчна да ме накара да ми се догади.

— Може ли да бъде премахнато?

— От човека, който го е създал, със сигурност.

— Не, без него.

Казанова поклати глава.

— Аз не успях, а съм много добър, chica 3. — Той повдигна веждата си нагоре. — Разбира се, ако знам повече за този, който обсъждаме, това може да помогне. Може би някой от контактите ми…

Не исках да му казвам. Тони бе неговият непосредствен шеф, но Мирча бе господарят на Тони. Ето защо той имаше права върху всичко, което притежаваше Тони и към всеки, който му дължеше лоялност. Обикновено имаше известно количество маневри, които трябваше да се предприемат преди по-старшият господар просто да вземе някой от неговата собственост, особено ако подчиненият му бе стигнал трето ниво господар, както беше Тони. Но тъй като Тони открито не се подчиняваше нито на Мирча, нито на Сената, всичко, което притежаваше се връщаше под контрола на неговия господар. Което беше заобиколен начин да кажа, че Мирча беше господарят на Казанова. На Казанова нямаше да му хареса да се изправи срещу него, но беше очевидно, че той няма да продължи без повече информация.

Аз въздъхнах. Не ми харесваше да бъда притисната в ъгъла, но кого другиго можех да попитам?

— Мирча — казах аз, след като проверих дали някой не ни подслушва.

За момент Казанова изглеждаше незаинтересуван, след което скочи, сякаш някой го бе ритнал.

— Трябваше да споменеш това по-рано, Каси! — изсъска той с притеснен глас. — Одирането на това тяло докато е живо не е в дневния ми ред!

— Седни! — казах му раздразнено. — Кажи ми как да се отърва от това.

— Не можеш. Нека да ти дам съвет, chica — каза той сериозно. — Прибери се при красивия господар вампир, помоли го да ти прости за това, че си му причинила неудобство и направи това, което той иска. Определено не искаш той да ти се ядоса.

— Виждала съм Мирча вбесен — казах. Това беше вярно, въпреки че никога не бе насочено към мен. Аз побутнах стола на Казанова с крак. — Седни. Хората започнаха да ни гледат.

— Да, така е — съгласи се Казанова — ето защо отивам направо в офиса си, вдигам телефона и се обаждам на големия шеф. Ако не искаш да те намери, предполагам, че ще използваш времето между сега и тогава и ще бягаш така, сякаш Адът е по петите ти. Не че това ще ти е от особена полза.