Карън Ченс - Призована от сенките

— Ти се страхуваш от него!

— Нека да помисля — каза той саркастично. — Да! Както и ти би трябвало.

Аз го гледах объркано. Вампирът, когото познавах, не беше някой, който можеше да пренебрегнеш, но никога не го бях виждала да прави нещо, което да обяснява, защо древен демон трепереше като листо в дизайнерските си обувки.

— Ние говорим за Мирча, нали?

Казанова се огледа, след което се плъзна на мястото до мен, изглеждайки толкова сериозен, че беше почти комично.

— Слушай, малко момиченце, и внимавай, защото никога няма да повторя това отново. Мирча е най-великият манипулатор, когото познавам. Има причина, поради която той е главният преговарящ на Сената — той винаги получава това, което иска. Моят съвет е: улесни го и най-вероятно и той ще го направи лесно за теб.

Сграбчих го за вратовръзката, за да не допусна да побегне за телефона и придърпах лицето му близо до моето. Обикновено не съм агресивен тип — бях видяла прекалено много насилие, докато растях, за да съм такава — но в момента бях прекалено бясна, за да ми пукаше.

— Ти каза това, което искаше, сега слушай мен. Знам всичко за манипулирането. Не е минал и ден, без някой да се опитва да ми дърпа конците. Дори и тази работа с Пития не е моя идея. Но знаеш ли какво? Това променя нещата, нали? Мирча не може да ме притеснява, независимо какво си мисли. Никой не може. И всеки, който се опита да ме баламосва от сега нататък, ще открие, че съм много лош враг. Схвана ли?

Казанова изигра давене и аз го пуснах. Той се облегна назад в стола си, като изглеждаше повече учуден, отколкото изплашен.

— Ако си толкова могъща, защо се нуждаеш от помощта ми? — попита той дяволито. — Защо не премахнеш сама заклинанието и не излееш гнева си върху Антонио?

— Пития не действа така — казах аз сухо. — И какво, по дяволите, е толкова смешно?

Усмивката, която Казанова се бе опитал неуспешно да задържи, се разля по лицето му.

— Това е шега — каза той — която би разбрала само ако си инкубус.

— Дай ми съкратената версия.

Той изглеждаше свенлив. Изражението беше странно върху това изсечено лице и бързо го промени.

— Очакване, би могла да кажеш. Сякаш гледаш напред към следващия боксов мач за титлата. В този ъгъл — каза той, неговият глас се понижи до този на опитен водещ — се намира лорд Мирча, който никога не е бил побеждаван през последните 500 години в политическото и социално маневриране. А в другия ъгъл, неговият опонент, измамно прелестната Касандра, наскоро възкачена на трона на Пития. — Той се ухили още по-широко. — Трябва да разбереш, Каси. За един инкубус нещата не могат да се подобрят особено. Ако не бях толкова загрижен за това тяло, щях да си купя билет за първия ред.

— Говориш глупости — казах отвратено. — Кажи ми нещо, което мога да използвам!

— Защо ти не ми кажеш нещо за разнообразие? — възрази той. — Какво точно си решила да направиш, ако намериш Тони? Той е наоколо от доста време. Няма да е лесно да го убиеш. Защо не си починеш и не оставиш Мирча да се оправи с това? Той ще го намери рано или късно и тогава „ти и аз двамата…“

— Мирча не може да се справи с Мира! — Не можех да повярвам, че Казанова все още не схващаше. — Той може да ме предпази тук и сега, но не настоящето ме притеснява.

Мира беше наследницата на Агнес, докато не се замеси с доста лоша компания и беше детронирана. Но това не й отне способностите, което означаваше, че можеше да се промъква в миналото и да ме атакува дълго преди да знам коя е тя. Дори можеше да убие един от родителите ми, като по този начин се подсигуряваше, че никога няма да се родя. А Мирча не можеше да направи нищо по този въпрос.

— Но ако Антонио я защитава, как очакваш…

— Имам няколко изненади за Тони! Това, което искам от теб…

— Явно ще ми струва скъпо. Ти не можеш да повярваш… — Той спря при вида на изражението ми. — Какво е това?

Аз скочих, като леко се олюлях на токчетата си и погледнах през него към входа на бара.

Моят най-малко любим маг влизаше през преддверието със смъртоносна бързина. Неговата къса руса коса изглеждаше така, сякаш е била отрязана с мачете, а неговите ледени, зелени очи бяха ядосани. Не че това беше необикновено: никога не го бях виждала да се усмихва и обикновено смятах, че денят е добър, ако не се опитва да ме убие. Имайки предвид, че той носеше дългото до коленете кожено палто — това, което бе изпълнено със скрити оръжия — не изглеждаше, че този ден щеше да е един от добрите.