Карън Ченс - Призована от сенките

Приткин бързо разруши тази надежда.

— Андрю и Стивън включиха автоматичните защити, като нападнаха в казиното. Аз не отговорих, така че би трябвало да сме защитени, но те дойдоха прекалено близо. Защитите ни объркаха с агресорите и сега всички сме мишени. Пренеси ни някъде другаде!

Нямах време да обясня моята гледна точка относно новата ми сила, защото трябваше да избегна едно копие, хвърлено от един от рицарите. Аз отскочих настрани точно преди да се удари в пода там, където стоях допреди малко, като се разхвърчаха цветни късчета около мен. Усетих как течност се стече по лявата ми буза и вдигнах трепереща ръка към нея. Върховете на пръстите ми се оцветиха в червено, но моят страж така и не се активира. Аз гледах недоверчиво обагрената ми в кръв ръка. Толкова за свръхестествената защита.

— Направи го! — извика Приткин.

— Не мога!

Щях да пренебрегна решението си, но само ако бях сигурна, че единствената друга алтернатива е смърт. Ако някой ми изпратеше сметката за Лондон, с основание можех да изтъкна, че измъкването ми от бъркотията е било против волята ми. Но сега нямах подобно извинение и нямах намерение да приключа живота си като някой друг, ако можех да го избегна. Такъв вид дългове в магическия свят можеха да бъдат много опасни.

Приткин можеше и да се опита да спори, но овъглените рицари бързо си възвърнаха краката. Той изпрати своя оживял арсенал към тълпата, диво летящите ножове се превърнаха в нова мишена за рицарите. Аз присъединих и моите ками към купчината, точно навреме, за да попречат на един боздуган, който летеше към черепа на Приткин. Той не го бе забелязал, защото той използваше меча, за да блокира една пика, която летеше към него от друга посока. Последният път, когато бях видяла Приткин да се бие, той се наслаждаваше на битката. Сега обаче нямаше никакви емоции, изписани върху лицето му. Разбира се, висящото му ухо, може би, имаше нещо общо с това.

Огледах се за някакъв изход, но нямаше такъв. Задното стълбище бе заобиколено от минно поле от счупени стъкла, не че това беше голяма спънка. На моите голи крака това нямаше да им хареса, но ако Приткин хвърлеше този огромен меч, може би, щеше да успее да ме пренесе. Но се съмнявах, че ще успее, докато се бореше с рицарите, които стояха между нас и тази част от преддверието. Същото важеше и за вратата към кухнята. Тя бе блокирана от паднал рицар, който бе насечен от моите въздушни ножове, и неговите три придружителя, които все още бяха на краката си.

— Има ли скрити стълби? — попита Приткин със спокоен глас, който наистина не звучеше подходящо в този момент. — Те трудно ще се задържат върху тях.

— Откъде да знам? — Аз се огледах наоколо обезумяло, но вниманието ми бе привлечено от един рицар, който размахваше заплашително една отвратително изглеждаща двуглава брадва. Алфонс, който колекционираше оръжия от всякакъв вид, имаше подобно нещо в неговата обезопасена стая. Тя изглеждаше достатъчно заплашителна и само като си висеше там; сега беше много по-зле, когато беше достатъчно близо, че да отсече главата на Приткин — или моята.

— Провери тапицерията! — заповяда Приткин, насочвайки се напред, за да подсече колената на един рицар. — Там трябва да има скрита врата! Неговото острие отсече крака на един от нападателите ни, което го накара да се прекатури. Но той продължи да приближава, издърпвайки се напред с ръцете си и останалия си здрав крак. Още по-объркващо беше фактът, че отсеченият му крайник се придвижваше сам по земята зад него, опитвайки се да се присъедини към главната купчина. За да спрем едно от тези неща, ние трябваше напълно да ги насечем, а имаше прекалено много тях и прекалено малко от нас, за да може това да се изпълни в действителност. Ние щяхме да бъдем на парчета много преди това.

Аз дръпнах силно най-близката завеса, но очите ми не срещнаха нищо друго, освен още камъни. Опипах наоколо, надявайки се да намеря скрита врата, но нямах такъв късмет. Погледнах към асансьора, но индикаторът показваше, че той е 5 етажа над нас. Да не споменавам, че двамата мага бяха в разгара на битка точно пред него.

Докато аз се промъквах настрани, за да проверя другите тапицерии в нашата непрекъснато намаляваща безопасна зона, оглеждайки за несъществуващи изходи, откъснатият крака на рицаря се съедини с останалата част на тялото. Металът върху горната част на бедрото се втечни, подобно на живак, и двете части се съединиха без шевове. Най-накрая приех, че се намираме невъобразима ситуация. Дори разсичането не бе нищо повече от леко неудобство за тези неща. Тони беше скръндза, но не и когато се отнасяше до сигурността. По дяволите.