Карън Ченс - Прегърни нощта

Явно неразположението ми продължи кратко време, въпреки че сетивата ми за време бяха толкова объркани. Продължаваше да ми причернява пред очите, като се изсветляваха само отделни петна, в които забелязах ботушите на Приткин и бледата кожа на вътрешността на бицепса му, докато той ме повдигаше. Главата ми тежеше, а тялото ми трепереше по начин, който можеше да е доста двузначен.

Протегнах ръка към пода, опитвайки се да се изправя, но Приткин ме придърпа по-близо към себе си.

— Спри за малко.

Гласът му бе пропит с ярост, но пръстите му бяха топли и нежни, когато ме докосваха. Това беше добре, защото аз се чувствах наистина странно, студена и лека, подобно на замръзнал мехур.

Кръв се процеждаше от местата, където стъклото го бе нарязало, оформяйки пътечка от предмишницата му до лакътя, а очите му изглеждаха така, сякаш имаха същите проблеми с фокусирането, както моите. Нямах никаква идея защо той не се бе превърнал в едно размазано петно на паркинга, но изглежда аз винаги го бях подценявала. Внезапно го погледнах втрещена, останала без думи, но Били Джо знаеше точно какво да каже.

— Значи така, най-добрият ловец на демони на Кръга всъщност е наполовина демон — изкоментира той, заставайки отстрани до килера. — Трябва да ти кажа, че никога не ми е минавало през акъла.

Аз трябваше да го предположа, но и на мен никога не ми бе хрумвало.

Прекарах останалия ден в леглото, като толкова много ме болеше, че дори почивката на мускулите ми ми причиняваше болка. Не можех да повярвам, че мога да бъда толкова разнебитена и все още да съм жива. Не бях сигурна, дали това се дължеше на атаката или на цялото това нещо със спирането на времето. Моята предшественичка бе умряла малко, след като бе използвала този трик за последно, което, може би, трябваше да ми говори нещо. Но каквато и да беше причината, цялото ми тяло бе една огромна развалина.

Психичното ми състояние не беше много по-добро. Когато най-накрая успях да заспя, сънищата ми бяха изпълнени с лицето на Приткин, което ми се хилеше насреща и това ме накара да откача, тъй като това не бе гримаса, която бях виждала в истинския живот. След това то започна да се изкривява, като плътта започна да се свлича надолу от костите, при което се оголи брадичката му, очите му се завъртяха в очните кухини, слънчевата усмивка се превърна в гримаса на скелет. Събудих се, обляна в студена пот.

Загледах се във фигурите, които нощната ми лампа правеше на тавана, опитвайки се да успокоя сърцебиенето си. Това не съм аз, казах си ядосано. Дъхът ми не спира, без да му кажа. Не виждам неща, които не искам да видя. И не пищя като малко момиче заради някакви ужасяващи кошмари. Вдишвах и издишвах в продължение на няколко минути, докато дишането ми се успокои.

След това вратата се отвори и Приткин влезе вътре, втренчвайки се в мен. Имаше някакъв боботещ, връхлитащ звук и леко шумолене на въздуха.

Изкрещях като малко момиче.

Той се втурна в стаята, сграбчи ме от леглото и ме хвърли на пода, покривайки ме със собственото си тяло и придържайки главата си ниско. Почаках да установя тази предизвикваща гадене летаргия, да се появи ужасяващата ми противна сила, но нищо не се случи. След минута бръмчащия шум изчезна. Усетих как лицето ми започва да гори, въпреки че бях притисната в студения под.

— Не че не съм ти благодарна, че ме предпазваш от повеите на въздуха, предизвикани от климатика — казах аз — но може ли вече да станем?

Приткин ме освободи, помогна ми да легна и внезапно изчезна. Което беше добре. Все още нямах никаква идея какво да му кажа.

Отново заспах подобно на човек, който бе паднал от скала, и този път не сънувах. Но към полунощ вече бях спала, колкото можех и бях стигнала точката, където отегчението побеждаваше болката. Седнах, чувствайки се жадна, потна и скапана. Огледалото ми разкри една бледа, размита моя версия, с отпечатък на одеялото върху бузата ми. Но след един горещ душ, малко храна и четири аспирина тръгнах да търся някои отговори. Приткин не беше на местопрестъплението. Но въпреки това стъклото бе пометено, а дупката бе закрита с парче пластмаса, което бе изрисувано така, че наподобяваше красивото стъкло, което се бе счупило. Предполагам, че бе закрепено така, че поне отвън всичко да изглежда напълно нормално, въпреки хаоса вътре. Доста можех да разкажа за това. Искаше ми се да видя и друга гледна точка, но Били си бе взел отпуска, като бе влязъл в огърлицата, за да може да събере, колкото се може повече енергия. Златната рубинена грозотия, която бе толкова противна, че обикновено я носех под дрехите си, бе талисман, който съхраняваше магическа енергия от природния свят и по този начин хранеше Били с малки дози. Тя бе достатъчна, за да го поддържа активен, но никога толкова много, колкото му се искаше. Обикновено му давах от собствените ми резерви, но в момента нямах никакви.