Карън Ченс - Прегърни нощта

След един миг демонът се отказа да се спасява и се спусна към мен. Протегнах се към силата си, но тя бе прекалено рееща се, което бе резултат от спирането на времето, което причиних. Хвърлих една лампа към него, но той я отхвърли настрани с рев от полуболка и полуярост. Косата му вече почти липсваше, изгорена до корените от огъня, който продължаваше да тлее с нечовешко сияние. Но това не вършеше работа. Вдигнах дясната си ръка, от която изхвърчаха два блестящи ножа, излезли от гривната, която носех. Сега в стаята имаше само един Приткин, а на мен никак не ми пукаше какво щяха да причинят точно на този. Те се нахвърлиха върху демона с цялата си страст.

— Каси! — Били ми махаше истерично над димящия череп на моя приятел. — Насам!

Като че ли не знаех къде са оръжията.

— Какво според теб се опитвам да направя?

Ножовете ми така се бяха развилнели и мушкаха навътре-навън толкова бързо, че едва ги забелязвах. Ето защо не смеех да мръдна.

— Подай ми нещо!

За момент нищо не се случи, след което върху пода със звън се появиха оръжия. Били бе успял да събори близката лавица. Повечето от тях стояха там, където бяха паднали, но един нож се хлъзна по пода и се удари в ботуша ми. Сграбчих го, но демонът се бе хвърлил в краката ми, като не оставаше мирен и една секунда, за да го използвам.

— Довърши го! — Били потрепваше в желанието си да ми помогне. — Хайде!

— Опитвам се!

Демонът не можеше да ме види, тъй като бе ослепен от киселината, която почти напълно бе разяла лицето му. Но можеше да чува и се затъркаля към мен с протегнати ръце. Кожата му бе ужасяваща смесица от овъглено черно и червено, а коженото му палто се бе разтопило по кожата му. Погледнах надолу към него, като внезапно ми се заповдига от това, че бях причинила нещо такова на едно същество, макар и толкова низко като него. Какво, по дяволите, се случваше с мен?

Той обърна това, което бе останало от лицето му, към мен, толкова умолително, че аз започнах да се презирам. За по-малко от едно мигване, съществото се оказа до мен и ме сграбчи за крака, грубите кости на пръстите му се плъзнаха по кожата ми в лека милувка. Ужасяващото, пресушаващо усещане се завърна почти мигновено, а силата ми започна да се влива в него само през това малко докосване.

Болката накара света да стане бял само за един удар на сърцето. След това аз изкрещях и се опитах да се отдръпна, но не очаквах, че ще загубя равновесие. Паднах на бедрото си и в същото време изритах, удряйки почернялото лице достатъчно силно, че част от кожата му се свлече. Отдолу се показа блестящо бяла кост, но демонът само оголи зъбите си срещу мен в пародия на хилене.

— След секунди ти ще изглеждаш много по-зле — прошепна то и засили скоростта на пресушаване.

За секунда светът стана сив.

— Дори не си го и помисляй! — каза Били отчаяно. — Не ми остана нищо, Кас! Просто се пренеси някъде другаде и всичко ще свърши!

— Добре съм! — казах му аз, захапвайки бузата си толкова силно, че усетих кръв в устата си. Ножовете ми продължаваха да мушкат, навътре-навън, но сякаш съществото бе спряло да ги забелязва.

— Вратът — казах им, а гласът ми беше толкова слаб, че дори аз трудно можех да го чуя. — Срежете го!

За моя изненада те не само ме чуха, но и се подчиниха. Те се захванаха на работа с такова желание, режейки връзки и сухожилия, докато не ги чух как удариха в костта. Кръв нахлу в ушите ми, а очите ми се замъглиха, но не им позволих да се затворят. Малки точици светлина започнаха да танцуват пред взора ми в момента, в който ножовете завършиха задачата си, прерязвайки гръбнака с оглушително щракване.

В стаята внезапно влетя ураган. Дрехи, завивки, парченца от стъкло се завихриха в страховит танц и ме накараха да покрия главата си с ръце и да се опитам да заема, колкото е възможно по-малко място. Можех да усетя как всичко се върти лудо около мен, докато стомахът ми се бе свил и се опитваше да излезе през гърлото ми, а цялото ми тяло се бе превърнало в един голям спазъм. Исках само да припадна. Исках да знам какво се случва. Исках да видя лицето на Приткин и не исках върху него да има кръв.

Смътно чух викане отнякъде наблизо, но дори не можех да различа отделните звуци. Писък след писък от мъчителен въздух минаваше през мен, около мен, но аз се бях свила на кълбо и отказвах да погледна. И тогава всичко свърши така внезапно, както и бе започнало. Нищо друго не се чуваше, освен лекото ми, накъсано дишане.

Превъртях се по гръб и се втренчих в тавана. Всичко, което трябваше да направя, бе просто да вдишвам и издишвам. Ръката ми лежеше отворена на пода, пръстите ми бяха все още леко свити около ножа, който така и не бях могла да използвам. Колкото и да се опитвах да се концентрирам, всичко бе замъглено, сякаш бях паднала от края на света. Най-накрая тялото на създанието го нямаше, помислих си глупаво, малко преди да ми прилошее.