Карън Ченс - Прегърни нощта

Но в този момент той спря, лека тръпка премина през него, отразявайки се от неговото тяло в моето. Това ме принуди да се извия в дъга нагоре и той издаде лек писък, отдръпвайки се назад, сякаш допирът ми бе болезнен.

— Недей! — промълви той през стиснати зъби. — Просто не мърдай! Осъзнах с ужас, че той се опитваше да спре, че искаше да бъде благороден. Внезапна вълна на ярост ме заля в момента, в който тялото ми разбра, че всичко това ще изчезне.

— Не!

Сграбчих го за раменете и го преобърнах, главата ми се носеше, а сърцето ми препускаше. Някъде в ума ми звънеше някаква аларма, но аз я игнорирах. Зарових лицето си в стегнатите мускули на стомаха му. Той миришеше толкова добре — сол и пот и сладкият мускус на кожата му, а аз трябваше да знам дали и вкусът му бе толкова добър, колкото и аромата му. Внезапно за мен вече нямаше нищо реално, освен нуждата и ръцете върху тялото ми, тялото под ръцете ми.

Езикът ми прокара малка пътечка, точно под пъпа му. Пулсът му полудя под устните ми, усещах ехото му по пръстите си, докато те се движеха към закопчалката на дънките му.

— Каси…

Гласът на Приткин звучеше някак си странно стържещ и груб, но аз го пренебрегнах, с изключение на нотката на одобрение, която прозвуча, когато той каза името ми. Два пъти в един ден — това си беше рекорд. Бях открила, че наистина харесвах стари дънки. Веднъж, след като се откопча първото копче, другите просто се изплъзнаха от отворите си с лек шум.

— О, Боже — промълви Приткин, звучейки почти паникьосан поради някаква причина.

Той се втренчи в мен, дишайки тежко, а по лицето му бе изписана дива нужда, примесена с нещо като ужас. Ирисите му бяха получерни, само с тънки нишчици зелено. А той образно се задържаше на леглото с ноктите си, сякаш това бе единственото нещо, което го предпазваше от това емоциите да го залеят и да го побъркат също като мен.

Едва забелях, че въздухът около нас започна да се движи, подхващайки дрехите, разхвърляни на пода и завихряйки ги. Остър вик, който звучеше като магия, се откъсна от гърлото на Приткин. Червени проблясъци се появиха в сенките, подобно на трепкащите светлини от Северното сияние, които осветиха контурите на мъж. Премигнах, фигурата зад сиянието пристъпи напред, а червеният мираж се разпадна като мъгла. Премигнах отново, този път с повече усилие, сигурна, че халюцинирам, прехвърляйки поглед с неверие от лицето на Приткин към неговия огледален образ.

— Тя трябва да умре — каза той, почти разговорливо.

Той забеляза изражението на Приткин и отговорът му бе усмивка, която бе едновременно сладка и злобна.

— Обещавам, че няма да я боли.

— Защо се интересуваш от нея? — Тонът на Приткин бе изпълнен с омраза.

— Тя говори със Салех. — Неговите очи се спряха върху мен, а в тях нямаше нито живот, нито топлота, нито нещо човешко, а само студена преценка. Не можех да повярвам, че някога бях объркала двамата мъже. — Тя знае. Преди да успея да прочистя съзнанието си, за да оформя дори някакъв въпрос, Приткин бе скочил от леглото и се нахвърли върху създанието. Той го удари право в гърдите, в резултат на което и двамата паднаха на пода. Те се затъркаляха наоколо, техните магии започнаха да пращят и пукат, докато аз се оглеждах наоколо за нещо, което можех да използвам като оръжие.

Имах гривна, която някога бе притежание на един тъмен маг и бе чудесно оръжие, но за съжаление, тя имаше собствено мнение и невинаги следваше инструкциите ми. Не посмях да я използвам сега, защото имаше много голяма възможност да атакува неправилния човек.

В килера имаше достатъчно огнева мощ, за да се оборудва малка армия, но не можех да стигна до него, а единственото нещо от тази страна на стаята беше спалната лампа. Тя не изглеждаше особено здрава, но я изтръгнах от стената точно навреме, за да видя как Приткин бе погълнат от бавно въртящ се водовъртеж от заслепяващо бяло. Имаше едно силно пукане и силата раздра въздуха, сякаш светлината се блъскаше в стените на стаята. Светкавицата моментално ме заслепи и тогава нещо скочи върху мен.

Той — то — ме докосваше, притискаше ме надолу, но аз не усещах никаква топлина в това тяло, липсваше и аромат, нямаше го лекия полъх на одеколон, нито пък миризмата на кожата от неговото палто. Въпреки че бях свикнала с такива неща като духовете, да бъда притисна долу към земята от нещо толкова празно, беше направо ужасяващо. Без да мисля, протегнах сетивата си, като отчаяно търсех нещо човешко. Това, което видях, бе живо и гърчещо се, но не и човешко — Господи, това изобщо не беше човек.