Наоми Новик - Смъртоносна академия

А може би оборудването изобщо не се бе задействало и вместо това дипломантите щяха да попаднат сред изгладнялата орда, разбунена като гнездо оси и очакваща ги със зейнали усти. Не бихме могли да го узнаем чак до следващата година, когато щеше да е наш ред да си тръгнем. Стигнали бяхме до последния курс, бяхме оцелели напук на слабите шансове. Дължеше се в неимоверно голяма степен на Орион, така че когато хвана раменете ми, този път не го отблъснах.

— Ти спаси живота ми — промълви той и в тона му се промъкваше изумление. Проскърцах със зъби и се обърнах към него, готова да го информирам, че не е единственият, който може да свърши нещо полезно, само дето той се взираше в мен с непогрешимо изражение: бях го виждала по лицата на мъже, гледащи мама. И не, не говоря за похот. По-скоро бе като поглед към богиня, която се надяваш да накараш да се усмихне, ако си достоен. Нито веднъж не си бях представяла, че някой ще ме гледа така.

Нямах ни най-малка идея как да реагирам, освен евентуално още по-силно да блъсна Орион и да избягам. Колкото повече разсъждавах над това, толкова по-привлекателна идея ми се виждаше, но нямах възможността да я реализирам. Вместо това той блъсна мен на пода в локва, която хем кипеше, хем бе започнала да замръзва и изстреля половин дузина насочени залпа с бластера си над главата ми, за да унищожи малка групичка кръволоци, очевидно оцелели на тавана в мехура, създаден от мен, и сега ни бяха налетели за празничен пир.

В същия момент около дузина ученици навлязоха на площадката, тъкмо навреме да ме видят просната в краката на Орион и него, възправен героично над мен сред заобикалящите ни димящи трупове на кръволоци.

Читателю, аз избягах, дявол го взел.

Не беше трудно, всички искаха да говорят с Орион, да чуят как го е постигнал, как е избил зловредните, поправил е оборудването и е спасил дипломантите. Сигурна бях, че в крайна сметка щяха да са забравили как е бил ангажиран цял екип, още по-малко как аз съм участвала в него. Ако бях пожелала да остана с Орион, сигурно щеше да се наложи да го прегърна през кръста и да се прилепя към него като вейка бръшлян, само дето множеството ни раздели без никакви усилия от моя страна.

Единствено трябваше да се погрижа да бъда изтласкана в правилната посока, за да свърша онова, което всеки разумен човек върши в края на срока: отидох в работилницата, където имах две прекрасни минути насаме със себе си, преди всички останали да нахълтат там. В края на срока контейнерите с материали са пречистени и запълнени от нулата, тъй че дори нямах грижата за отърваване от зловредни. До голямата пещ висяха пет огнеупорни престилки; грабнах една, най-близка на вид до размера на Аадхия, разпрострях я върху тезгях и започнах да трупам материали в нея.

Първо подбрах такива за сандъче за книга, защото ако мислиш за конкретен проект и се озовеш пръв в работилницата, има голяма вероятност да откриеш каквото ти е нужно. Мигом отбрах още четири парчета амарантово дърво, два къса сребро за обкова, комплект масивни стоманени панти и намотка титаниева тел, за която бях почти сигурна, че мога да използвам за изработката на магическия механизъм, който да държи капака на сандъчето толкова отворен, колкото го искам.

Добрах се дори до малка лента с ЛЕД лампички. Книгите със заклинания страшно си падат по електроника; ако направиш сандъче, което светва при отваряне, гарантирано ти е, че никога няма да изгубиш книгата, освен ако не си съвсем нехаен.

Когато натрупах всичко това върху престилката, започнаха да идват други хора, но дори и тогава имах удобни няколко минути да грабна още няколко разнородни неща, преди да започна да се тревожа за опазването на плячката си. Реших да не се състезавам, вместо това обмислих какво може да е нужно на Аадхия за нейната лютня и открих плик с фина метална тел, опаковка с шкурка и две огромни шишета с бистра смола. Увих и тях и отнесох вързопа със себе си, когато вътре заприижда истинската навалица.

Поех по коридора към срещуположната площадка чак в другия край на училището. Не исках да ми се налага да си пробивам път през боготворящата тълпа около Орион, която сигурно още не се бе разотишла, а и след ротацията на етажа ни, напълно възможно бе другата площадка да е по-близо до стаята ми — изобщо, търсех си всевъзможни правдоподобни оправдания. Стълбите са оживено място в края на срока, тъй като всички тичат като луди из училището да си набавят нужното, но рамото към дипломантската ми стая бе свободно. Под нас вече нямаше никого.