Наоми Новик - Смъртоносна академия

Но през цялото това време Орион не спираше с героичните си деяния и ни преливаше свежа мана с всяко убито зловредно. Идеята беше той да стои зад щита и да изскача навън единствено когато тръгнеше да ни атакува нещо особено опасно. Само че той стоеше отвън, напълно изложен на нападения и продължаваше да избива наред. А аз не можех да направя нищо, освен да стърча като пън и да давам приноса си за поддържането на щита, което не можеше да се нарече усилие, тъй като почти нито едно зловредно не можа да се провре покрай Орион, за да ни удари. Все едно го гледахме на телевизор зад дебела и защитена стъклена преграда.

В един момент зловредните взеха, че отстъпиха. Не съм сигурна колко време бе минало, можеха да са десет минути или сто години; аз във всеки случай го почувствах като сто години. Орион бе задъхан, косата му висеше мокра, а по гърба му имаше огромни петна от пот. Ограден бе от спихнали, промушени, изгорени, накълцани и по друг начин ликвидирани зловредни, които лежаха в полукръг пред него, а струпалите се насреща живи представляваха стена от пламтящи очи, лигави усти и лъщящ метал. Единствени трупоядите шаваха из стаята: имаше половин дузина от тях и всеки се гощаваше доволно с останките на жертвите на Орион. Всички други останаха по местата си в продължение на цяла минута, преди един от тях да реши да се пробва отново, само че не се насочи към Орион, а го заобиколи и се отправи към нас.

Щом този се шмугна, отведнъж придойдоха още цяла дузина, като всичките се опитваха да се възползват от разсейването на Орион. Но ние държахме щита срещу тях без никакъв проблем, поне за мен не беше проблем, докато Дейвид Пайърс внезапно не рухна на пода. Зърнах за кратко посивялото му лице: мисля, че беше мъртъв преди още да се е наклонил напред през щита. Силно се надявам да е бил. Четири различни зловредни мигом го докопаха и в следващия миг се скупчиха още десет. Орион се спусна в тази посока, но докато стигне до мястото, зловредните вече се бяха пръснали встрани от него и не бе останало буквално нищо, нито дори петно кръв. Дейвид все едно се бе изпарил.

Сто зловредни не закъсняха да се възползват от тази нова пролука и ни налетяха, а Орион нямаше как да спре цялата вълна наведнъж… Много групови заклинания се разпадат в мига, щом някой бъде елиминиран. Това на Кларита бе много по-добре замислено — беше като разговор, който не секва, когато някой излезе от стаята, стига останалите да продължат да говорят. Дори бяхме тренирали за ситуация, в която някой от нас отпадне. Но не бяхме подготвени за продължителността на атаките и за сриването на Мая, която изведнъж издаде задавено ахване, направи няколко нестабилни крачки назад и се свлече на земята с ръце, притиснати към гърдите.

Кларита вече напяваше стиховете на Дейвид с напрегнат глас; после аз поех текста на Мая и сграбчих ръката на Кларита. Останали бяхме само трима с Анхел Торес от другата й страна. Щитът се поколеба за миг и един гигантски смукач с дължина на товарен камион изскочи стремително от множеството зловредни и се хвърли право към нас. Разплеска се като минога пред самото ми лице — кръгла уста, пълна с фосфоресциращи в неоново розово зъби, всичките тракащи в усилие да захапят щита, та гадината да отвори дупка в него.

Закрилящото заклинание бе разговор, тъй че извиках спомени за всичките начини, по които хората ми бяха давали да разбера, че не съм добре дошла да участвам в техните: студени гримаси и преднамерено понижени гласове. Представих си, че Дейвид и Мая не бяха изчезнали от картинката, а се бяха извърнали за малко настрани, тъй че смукачът не може да чуе достатъчно от приказките им, а те го отблъскват, защото не беше желан и трябваше да се разкара. Споменът за преживените обиди ми помогна много и докато процеждах следващите реплики на Дейвид през зъби, вкарах повече мана в щита в изблик на гняв. Тогава смукачът изпусна хватката си и се плъзна на земята, а седем от по-малките зловредни рипнаха на гърба му и го разкъсаха.

Кларита отметна глава, за да ме погледне от упор, но точно тогава Вин зад нас нададе тържествуващ крясък и се измъкна изпод оборудването. Не можехме да се озърнем, но чух как целият ремонтен екип изпълни финалния напев, първото познато ми нещо, което правеха. Притокът на мана, надигнал се у тях, бе толкова мощен, че го почувствах с гърба си — пукот като от статично електричество, а после Вин и Джейн Го поставиха покритието върху машината с шумно изтракване. Хората от ремонтната група ни стиснаха за раменете, знак, че бяха готови „Хайде, хайде!“, подвикна на френски Вин, но ние нямахме нужда от команда. Кайто помагаше на Мая да се изправи и да се хване за него, а аз се развиках като някоя побъркана: