Наоми Новик - Смъртоносна академия

— Орион, ела тук! Орион! Орион Лейк, на теб говоря, грозна топка недоготвен пудинг такава! Тръгваме! Орион!

Ако си мислите, че това е достатъчно, при положение че той бе само на две крачки разстояние от мен, съгласна съм с вас, ама не беше. Дори нямаше оправданието, че е насред разгорещена битка, защото тъкмо бе разчистил периметъра около себе си и чакаше нова атака.

Слава богу, че имаше други трезвомислещи хора наоколо; Анхел се наведе, взе парче откъртен мрамор от пода със свободната си ръка и го метна по Орион, честно казано, с умението на четиригодишен, като успя да закачи леко само обувката му. Това бе достатъчно Орион да се извърти мигом и да прати залп към Анхел — за щастие, щитът ни още бе вдигнат, — после разшири очи, осъзнал какво е направил, но му се наложи отново да се обърне, за да ликвидира две скочили през него към отвора зловредни.

— Лейк, малоумнико! — креснах гневно.

Той просто уби двете зловредни твари, обърна се, изтича към нас и грабна протегнатата ръка на Анхел, при което Уен задейства катапулта на колана си.

Никога преди не бях подлагана на заклинание с катапулт. Ако си мислите, че бънджи скокове от най-високата скала в света звучат като възхитително приключение, ще ви хареса безумно. Лично на мен не ми допадна.

Крещях пронизително през цялото бреме, докато катапултът ни пренесе с безумно висока скорост през ордата от чудовища, а последните останки от щита ни ги отблъскваха от пътя ни, обратно нагоре по тясната шахта за поддръжка, където се блъскахме ту в едната, ту в другата стена. Крещях още по-силно през много специалната отсечка на прелитане над площадката и после в стаята на Тод и когато благодарение на колективната ни инерция прехвърлихме границата. Половината от нас увиснаха за миг в откритата празнота и тъкмо да подхвана да крещя съвсем по нов начин, катапултът ни се опъна, придърпа ни обратно през стаята на Тод и ни изсипа обратно посред коридора на етажа със спалните помещения на дипломантите.

Мозъкът ми бе изключил и за кратко не отчитах нищо около себе си. Просто бях отпусната на колене върху пода, цялата треперех, с ръце, обгърнали раменете ми, а лицето ми бе сякаш направено от пластилин, частично разтопил се върху костите ми. Навсякъде наоколо ни се затръшваха врати, притичваха дипломанти на групи, някои ни хвърляха стреснати погледи, но не забавяха крачка и отначало не се бях освестила достатъчно, за да осъзная…

— Дипломирането! — изрече Кларита и тримата с Анхел и Мая поеха в различни посоки. Мая залиташе немощно, но се движеше все пак и се сля с множеството; целият ремонтен екип също хукна: отиваха при своите съюзници.

Орион стисна рамото ми и аз изскимтях тревожно: сякаш иглички набодоха цялото ми тяло.

— Пропуснахме звънеца! — викна ми през неистовата врява.

Кимнах и се изправих несигурно на крака. Последвах го, като заобикаляхме дипломантите, той се насочи към стълбището и тогава чух някой да вика:

— Ел! Орион! — Спрях се. Кларита стоеше на прага на стая, едва видима зад извивката на коридора. Махаше ни с приканващ жест. — Няма да успеете преди началото на пречистването! Това е лудост!

Поколебах се, но Орион вече тичаше по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, затова поклатих глава към нея и хукнах подире му. Не беше много добро решение. Орион бе изчезнал от полезрението ми, а след малко ми се наложи да спра, за да си поема дъх, стиснала вибриращия парапет. Стълбите се движеха напред-назад, сякаш бях в лодка, а стомахът ми ги следваше. Насилих се да се раздвижа и в този момент Орион внезапно се появи отново, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Дори не му се троснах, просто притиснах с длан корема си, за да притъпя болката, и го оставих да ме държи изправена. Но още преди да сме достигнали площадката на нивото на работилницата, чухме тътен, а когато я наближихме, вълна от ситни зловредни изхвърча отвътре със скимтене и всичките заприпкаха насреща ни по коридора. Толкова бързаха да избягат, че не се забавиха в опит да си гризнат от нас; последваха ги други вълни нагоре и надолу по стълбищата, всички устремени в противоположни посоки, блъскаха се едни други и прераснаха в нестройна орда. С мъка изкачих последните няколко стъпала до площадката на работилницата, като едва можех да дишам вече. Звуците на зловредните вече бяха удавяни от надигащия се грохот. Беше като огън на открито, към който някой бе включил усилвател, идеше и отгоре, и отдолу, а стълбището се изпълни с ръбести сенки под все по-ярката светлина. Орион стоеше замръзнал, все така стиснал ръката ми, после ме повлече към коридора на работилницата. Ала нямаше къде да избягаме. Пред нас стена от пламъка на простосмъртните, синьо-бяла, вече изпълваше пространството от пода до тавана като шепнеща и пукаща завеса, накъсвана от сенки на зловредни, впримчени и изгорени във водопада й, скачащи тъмни сенки във финалната им агония и дребосъци, разпадащи се на парчетии, когато силата им бе изсмуквана от тях. Взривове от статично електричество пълзяха като паяци по панелите и плочките на пода с приближаването на огнената стена към нас.