Наоми Новик - Смъртоносна академия

Дъхът на Орион излизаше на кратки накъсани тласъци. Не го бях видяла уплашен нито веднъж в аулата, само че пламъкът на простосмъртните не е зловредно. Бойните магии са безсилни пред него, не можеш да го пребориш. Но в плюс на младежа мога да кажа, че не изпадна в паника дори пред лицето на единственото нещо, от което истински се боеше, просто се взираше в него с празен поглед, сякаш не можеше да повярва, че му се случва това.

Изправих се и затворих очи, готова да подхвана заклинание, после ми се наложи да го отблъсна — той се опитваше да хване ръката, която ми бе необходима в този момент.

— Какви ги вършиш? — попитах, докато се мъчех да се освободя, защото той бе глупаво заинатен да ме стиска за дланта. Да, съвсем искрено казано, нямах идея защо Орион настояваше да ме държи за ръка в миг, който приемаше за неминуема гибел, но веднага след това отговорът стана съвсем ясен и аз се почувствах като пълна идиотка. — На гадже ли ми се правиш? — креснах му побесняла, а той обърна към мен решително изопнато лице, хвана моето и ме целуна.

Блъснах го с коляно с всичката енергия, която ситуацията изискваше, защото също така имах нужда от гласа си, после го бутнах на пода, за да се обърна към прииждащия огън и да създам своя собствена стена от пламъци тъкмо навреме, та да изградя защитата ни.

Стана много горещо в съмнителния ни заслон, но не бе нужно защитата да трае дълго. Пречистващата стихия ни отмина за по-малко от минута и продължи веселия си поход на изтребване по коридора. Отмених своята стена от огън — малко се съпротивляваше, задето трябваше да си иде, без да е погълнала нещо, но успях да я отпратя. Останахме сами в новопречистения коридор с бегла миризма на овъглени гъби, идеща от всяко свърталище на вече изгорените зловредни.

Останах изправена и взряна след отминалата стена от огън, сякаш тя всеки момент можеше да се върне. Нямаше да го направи: пречистването в края на учебната година е бързо и щателно. Огнените стени тръгват по двойки и се отдалечават една от друга към следващата насреща й по коридора и са така разпределени в пространството и времето, че не оставят място за скривалище. В същия миг, когато стената ни отмина, две стени на стълбището се бяха събрали на площадката. И двете угаснаха, а със стената, профучала покрай нас, вероятно се случваше същото в далечния край на коридора. Бях много по-склонна да следя с поглед за стена от пламък, отколкото да се обърна към Орион, защото тогава щях да видя изражението му и може би щеше да се наложи да кажа нещо.

И тогава едва не паднах, когато подът започна да се тресе и надига под краката ми. Сгуших се и тъй, притиснати един до друг и преплели ръце, приличахме на някакъв тромав двуглав сърфист, мъчещ се отчаяно да не се прекатури, като в същото време трябвате да се пазим да не пипнем парещите стени. Поне нямаше да чуя нищо, което би се опитал да ми каже. Механизмите се движеха и бяха сто пъти по-шумни, отколкото като се бях намирала в безопасност в стаята си по време на дипломиране. Стълбището навън започна реално да се отмества с ужасяващо скърцане. Познатата площадка на нашия етаж се зададе в полезрението ни, после бавно взе да изчезва надолу; съвсем я изгубихме от поглед, преди стълбището отново да се закове неподвижно с тежко трещящо разтърсване. И тогава стържещият шум изчезна.

Миг по-късно отведнъж се задействаха всички пръскачки и коридорът се изпълни с облаци пара. Стояхме вир-вода сред влажната мъгла, тъй гъста, че за момент едва успявахме да виждаме и дишаме, но горещите стени вече поглъщаха влагата, а вакуумните помпи с глухо бучене отнеха остатъка от нея, като оставиха нас двамата мокри като плъхове да поемаме жадно въздух сред искрящо чистия коридор. Зазвуча звънецът за края на срока и дочух слабото ехо на отварящи се врати на стаи отгоре и под нас.

Под краката ни още жужеше приглушено стържене: това бе етажът на дипломантите, който се придвижваше към самото дъно. Ако пречистващото оборудване бе заработило, Кларита, Уен и останалите щяха да влязат в почти празна аула за дипломиране, опърлена от край до край от още по-грамадна огнена стена. Някои от по-дребните зловредни щяха да са се скрили под по-едри или под купищата отломки. Вероятно бяха оцелели и някои от паякосирените, благодарение на черупките си. Търпение и Кураж също щяха да са оцелели — нужна бе цяла седмица атака с пламъци, та те да бъдат унищожени. Но по-тънките им пипала със сигурност бяха опърлени, както и очите на повърхността им. Всички дипломанти щяха да успеят да минат през портата.