Наоми Новик - Смъртоносна академия

Етажът ни определено бе спокоен. Всички, които още бяха там, тъй или иначе бяха изпуснали най-добрия шанс за запасяване — присъстваха основно ученици от анклавите, на които не им бе нужно да правят това усилие; наслаждаваха се на горещи и безгрижни душове или просто се мотаеха из новопречистените коридори и си бъбреха на групички. Някои дори ми кимнаха, като минах, а едно момиче от Дъблин каза:

— Имаш огнеупорна престилка, късметлийка такава. Би ли я разменила срещу нещо?

— За Аадхия е, деветата стая от жълтата лампа нататък. Сигурна съм, че на драго сърце би я отстъпила под наем.

— Да, вярно, видях, че сте се записали като съюз. Успех — каза тя и ми кимна също като на сродно човешко същество.

Замъкнах товара в стаята си, в която влязох извънредно предпазливо, тъй като не я бях барикадирала срещу зловредни, бягащи да се скрият от пламъците в коридора. Все още имах мана подръка от силовото споделящо устройство на китката си и нямах никакви угризения да направя заклинание за осветяване и показване. Прекарах през всеки ъгъл на стаичката си извикания лъч, включително под леглото, което обърнах на страничния му ръб. И добре че го направих: забелязах съмнителен пашкул, заврян хитро в една от ръждясалите пружини, който само чакаше да се превърне в неприятна изненада. Държа на бюрото си бурканче с пирони и винтове и пъхнах пашкула в него. Може би Аадхия щеше да успее да се възползва от него или пък щях да го изтъргувам с някого от специалността алхимия.

Открих още няколко шепи зловредни от типа насекоми по полиците между учебниците ми и докато се занимавах с тях, един малък пробивач скочи на бюрото ми, където се бе крил между хартиите. В момента нямаше амбиция да се храни; просто хукна право към канала в средата на стаята. Опитах се да го закова, но беше твърде бърз и пропуснах. Шмугна се между две пръчки на решетката и се скри вътре, преди да съм измислила какво да метна по него, дето нямаше да разтопи голям участък от пода ми или нямаше да убие някого в коридора. Е, какво да се прави. Ето как цялото училище щеше да бъка отново от гадини още преди края на първия следващ срок, нищо не може да предотврати това.

Тъкмо уморено бях преобърнала отново леглото си на място с тежко изтракване, когато някой почука на вратата. Отмених заклинанието за осветяване на мига; първият ми импулс беше да се престоря, че ме няма вътре, че съм някъде другаде, примерно на луната, но светлината сигурно се бе видяла през пролуките, да не говорим за оглушителното тропване на леглото. Отидох до вратата и я открехнах съвсем леко, а през главата ми минаха няколко възможни извинения, нито едно от които не ми потрябва, защото бе просто Клои.

— Здравей — каза тя. — Видях светлината. Чух, че с Орион сте се измъкнали и наминах да те видя как си. Добре ли си?

— Бих казала, толкова добре, колкото може да се очаква, но предвид, че никой не предполагаше, че ще се върна, съм дори по-добре — отвърнах. Поех дълбоко дъх, направих опит да се отърва от свободно течащата мана, свалих от китката си устройството за поделяне и й го подадох.

Тя се поколеба и изрече предпазливо:

— Виж, ако размислиш за осигуреното място.

— Благодаря — изрекох кратко, без дадръпна назад устройството и след момент тя се пресегна и го взе.

Мислех, че ще сме дотук, и ми се искаше да е така. Клои очевидно току-що бе взела душ и бе прибрала влажната си тъмноруса коса назад с две тънки сребърни шноли; беше подрязана на спретнато каре, което означаваше, че някой я бе подстригал неотдавна, носеше синя лятна рокля с широка пола и сандали с каишки — типа тоалет, с който дори момиче от анклав не би рискувало да се покаже след изтичането на първия месец от срока. Нямаше и едно петънце по него, а полата й дори не бе много високо над коляното; не би могла да носи роклята преди тази последна година, иначе щеше да виси на нея.

Междувременно аз бях с по-износената от двете си вехти блузи, чийто вид никак не се бе подобрил след последните ми приключения, с мръсните си и кърпени бойни панталони, държани от дебел колан и с две пришити парчета, за да удължа крачолите, с опърпаните ми шестгодишни сандали, получени при размяна през втори курс, защото онези, с които влязох в училището, ми бяха омалели. Косата ми висеше от плитката, в която я бях прибрала преди слизането в аулата за дипломиране. Да не споменавам, че не бях вземала душ от четири дни, ако не се броеше това, че бях намокрена до кости в коридора по време на чистката. Контрастът помежду ни ме накара да се почувствам сякаш съм била влачена през лабиринт от жив плет.