Наоми Новик - Смъртоносна академия

Но Клои не приключи с любезно сбогуване; просто стоеше на прага ми и премяташе устройството за споделяне в ръцете си. Канех се да се извиня и да се тръшна в леглото за около дванайсет часа, когато тя изтърси:

— Ел, съжалявам. — Не казах нищо, защото не бях наясно за какво ми се извинява. След миг тя добави. — Човек просто свиква с нещата. Не се замисля дали са добри. Или дори допустими — Тя преглътна — Не ти се разсъждава над това. Май и никой друг не го прави.

— И не виждаш какво можеш да сториш по въпроса. — Тя вдигна глава към мен, цялото й меко лице и ясни очи изразяваха колко нещастна се чувства. — Защото не е предвидено да има какво да се направи.

Тя помълча, после каза:

— Не знам как мога да подобря нещата, но не искам да ги влошавам. И аз… — В миг цялата се превърна в топка нерви, отмести поглед и притеснено облиза устни. — Излъгах в библиотеката. Ние всъщност — не се тревожехме, че може да си черна вещица. Искахме да се опасяваме, че си такава, защото не те харесвахме. Все си говорехме колко си ужасна и груба, как се опитваш да използваш Орион, за да накараш всички да ти се подмазват. Само дето е съвсем обратното. В деня, когато Орион ни запозна и се държах като че имам желание да си моя приятелка, всъщност исках да ти дам да разбереш, че съм склонна да ти позволя да разговаряш с мен. Сякаш съм много специална. Но не съм такава. Просто имам късмет. Орион е специалният — добави тя със звук, който трябваше да е лек смях, но не й се получи. — И той иска да е твой приятел, защото не те е грижа. Не те е грижа, че е специален, нито те е грижа, че аз съм с късмет. Няма да си мила с мен само защото съм от анклава Ню Йорк.

— Аз всъщност с никого не съм мила — изрекох намусено, доста изнервена от извинението й. Беше някак много истинско.

— Мила си с хора, които са мили с теб — каза тя. — Мила си с онези, които не са фалшиви. А аз не искам да съм фалшива. Така че… съжалявам. И… иска ми се да си общуваме понякога. Стига ти да го желаеш.

Да, защото точно за това си мечтаех, да се сприятеля с богаташко момиче от анклав, та постоянно да ми бъде натриван носът с луксовете, които не мога да имам, та макар и те да бяха несъизмерими с нещата, които бях избрала на тяхно място. А ако се окажеше, че Клои Расмусен е наистина свестен човек и истинска приятелка, това би означавало, че нещата, които нямах, не са непременно несъвместими с онези, на които държах, а как щях да съчетая това с вечното ми недоволство не го виждах, само че ако кажех сега не, върви си по пътя и толкоз , действително щях да се покажа адски груба и задръстена, та макар и с донкихотовски тип инат.

— Да, добре — отвърнах още по-намусено и единственото хубаво нещо, което излезе от това, бе, че тя най-сетне ми се усмихна срамежливо, каза, че изглеждам уморена, тъй че ще си върви и ще ме остави да си почивам. А когато си отиде, можах да затворя вратата и да се тръшна в леглото, за да заспя като умряла, каквато по цяло чудо не бях.

След малко на вратата ми отново се почука и чух гласа на Лиу.

— Ел, будна ли си?

Бях заспала, но тя ме събуди, така че станах да пусна нея и Аадхия. Бяха ми донесли обяд от столовата. Дадох на Аадхия огнеупорната престилка, която й бях взела, както и материалите за лютнята й. Те също прилично се бяха заредили с припаси, макар и не тъй впечатляващи като моите, а Лиу ми бе взела хубави тетрадки и химикалки, докато бе избирала за себе си.

— Искаш ли да ни разправиш какво беше? — попита Лиу, след като се налапах лакомо и отново се проснах на леглото.

— Оборудването бе повредено по някакъв странен и неочакван за тях начин, та им отне повече от час да го поправят — казах, втренчена в тавана. — Изгубихме едно момиче от майсторския екип по път, а Пайърс се гътна, докато поддържахме щита, върнахме се късно, пречистването ни свари на етажа на работилницата и Орион ме целуна — което не бях възнамерявала да кажа, но то си излезе само и Лиу изписка развълнувана, при което затули устата си.

— Но как се спасихте от пречистващия огън? — поинтересува се практичната Аадхия, при което Лиу я бутна с коляно и й се скара:

— Зарежи това. Хубаво ли беше? Той умее ли да се целува? — и после се изчерви силно и избухна в кикот, като отново скри лице.

Ако имах малко повече сили у мен, сигурно и аз щях да съм алена като нея.

— Не си спомням.

— Хайде стига бе — вдигна вежди Аадхия.

— Наистина не си спомням! Аз… — Простенах и се надигнах в леглото, зарових лице върху коленете си и промърморих: — Блъснах го с коляно настрани, защото трябваше да изрека заклинание.