Наоми Новик - Смъртоносна академия

Гишетата с храна още не бяха отворени и около половината маси бяха сгънати до стените, за да отворят голямо пространство в средата с широки пътеки към него от всяка от стълбищните площадки. Отгоре беше новият етаж със стаи, същият като стария, и чакаше новите треперещи първокурсници да бъдат буквално спуснати на него.

Бяхме уцелили точно момента. Въвеждането започна мигове след пристигането ни: усещахме леко пукане в ушите си от толкова много тела, изместващи обеми въздух. Последва шумно тропане и стържене на врати горе на нивото на първокурсниците. Ако не си от чудовищно лишените от късмет като Луиза, си инструктиран безброй пъти какво да направиш в секундата на идването си, колкото и замаян и притеснен да се чувстваш: излизаш от стаята си и тичаш право към столовата. Първокурсниците нахлуха през всичките четири врати, като имаше такива, дето държаха книжни пликчета, за да повръщат пътьом. Въвеждането е кажи-речи същата веселба като изтеглянето с катапулт, само дето отнема по-дълго време.

След около десет минути всички бяха скупчени и треперещи в центъра на столовата. Изглеждаха толкова малки. Аз не бях сред най-високите при пристигането ни, но нямам спомен да съм била толкова дребна. Всички ги бяхме заобиколили и държахме под око таваните и отводнителните канали и внимателно им наливахме чаши с вода. Дори и най-лошите хора ще се притекат да закрилят ново въведените по егоистични, ако не по други подбуди; веднага щом новите се поуспокоиха и пийнаха вода, започнаха да извикват имената ни: носеха писма от външния свят, особено ако принадлежаха към анклави.

Знаех, че за мен няма да има писмо. Не бяхме близки с нито едно от другите семейства с деца магьосници. Няколкото пъти, когато мама се опита да уреди игри за нас заедно, като бях малка, нещата не минаха прекрасно. А и не би могла да плати на някого, за да ми донесе писмо. Единственото, което би могла да предложи в размяна на друг магьосник, бяха целителните й способности, само дето тя не вземаше заплащанеза лечение.Предупреди ме, чене есигурна дали ще успее да ми прати известие, и аз я успокоих, че не е проблем.

Макар да го знаех, така или иначе бих присъствала, а този път дори ми се удаде възможност силно да се насладя. На Аадхия бе връчено писмо от чернокожо момиче със сплетена на милион плитчици коса — всяка с мъничко вълшебно мънисто в края за закрила, наистина хитра идея. Лиу доведе братовчедите си да ги запознае с мен, две момчета като извадени под индиго с еднакви прически на паница, които ми се поклониха почтително, сякаш съм възрастен човек, какъвто, предполагам бях за тях. Бяха с цяла глава и половина по-ниски от мен с пухкави бузести лица. Родителите им като нищо ги бяха тъпкали като гъсета за угояване.

И тогава момче, чийто глас все още мутираше, подвикна неуверено:

— Нося писмо от Гуен Хигинс.

Не го бях чула първия път, но се раздаде шушукане, защото околните го бяха чули и той го повтори отново.

Аадхия беше дошла до мен с писмото си и чернокожото момиче от Нюарк, чието име бе Памила — една от причините родителите да позволят децата им да изразходват от скъпоценната квота за тегло да пренесат писмо е, че знаят как това автоматично ще им спечели съюзник в училището.

— Мислиш ли, че е онази същата Гуен Хигинс? Нима има дете тук? — с надежда се обърна Памила към Аадхия.

Аадхия само вдигна рамене. Лиу поклати глава.

— Ако има, то това дете си държи ниско главата. Предполагам, че всички биха го погнали за целебни вълшебства.

И тогава момчето добави:

— За дъщеря й Галадриел.

Те двете заедно с още няколко души наблизо, които го бяха чули, ме изгледаха напрегнато, а Аадхия с негодувание ме блъсна в рамото.

Разни други се огледаха крадешком из столовата, сякаш си мислеха, че има друга Галадриел в училището. Изскърцах със зъби и излязох напред. Дори хлапето ме изгледа.

— Аз съм Галадриел — изрекох лаконично и протегнах ръка. Той постави нещо миниатюрно в дланта ми, колкото лешник с черупка, дето сигурно не тежеше и грам. — А ти как се казваш?

— Аз съм Еърън — отвърна той, сякаш не беше съвсем сигурен в това. — От Манчестър съм.

— Ами добре, ела — казах, направих му знак с глава и го поведох покрай неколцина зяпнали ме ученици. Но нямаше как да избягам от тях. Самите Аадхия и Лиу също бяха вторачени в мен, Аадхия с присвити очи, които подсказваха, че ме чака здраво и дълго конско веднага щом ме свареше сама. Представих Еърън малко кисело на останалите и той се заприказва с другите първокурсници. Аадхия бе получила с писмото си тънък вълшебен златен лист и весело ни го показа.