Наоми Новик - Смъртоносна академия

И тогава ми просветна, срамота за мен, че толкова късно. Вече имах Аадхия и Лиу, не само него. Беше като да чувстваш мана на свое разположение, нещо тъй жизненонеобходимо, та бързо да свикнеш с него и да забравиш какъв е бил животът ти, преди да го притежаваш, докато не си идеше отново. Но той го нямаше. Нямаше си никого другиго; никога не бе имал някого, както и аз никога не бях имала някого, а сега имаше мен и не искаше да ме изгуби, също както аз не бих разменила него, Аадхия и Лиу за място в анклава Ню Йорк.

То се знае, държеше се непростимо глупаво по въпроса.

— Лейк, ако исках да сме гаджета с теб, не бих желала да го правиш само защото моята воля е била такава и съм ти я наложила.

— На тъпа ли се правиш? — стрелна ме ядосано той. Но и аз му върнах със същото, а после с тон, с какъвто някой се обръща към несхватливо пони, той заговори.

— Аз бих искал. Ако ти го искаш, и аз го искам. От друга страна, ако не го искаш, тогава и аз не искам.

— Това е общата идея за връзките — подхвърлих, отново застанала нащрек. Прозвуча тревожно, в смисъл че той го иска. — Иначе се свежда просто до преследване. Ти предлагаш ли? И знай, че в никакъв случай не бих те изритала от живота си! — добавих, защото нямах представа какво ще правя, ако той предложеше. — Долу те изритах, защото ми хрумна чудатата идея, че не би искал да умреш. И за сведение, искам да отбележа, че вече и аз те спасих.

— Почти сигурен съм, че вече съм те спасявал тринайсет пъти, така че имаш много да ме догонваш — подхвърли той и скръсти ръце на гърдите си, но не се получи точният ефект, защото облекчението му бе твърде явно.

— Не е нужно да издребняваме за числа — изрекох високомерно.

— О, аз мисля, че е нужно — леко се засмя той и тъкмо когато се канех да се отпусна, защото си помислих, че сме заплавали в по-безопасни води, Орион отпусна ръце и ме погледна с откритото си лице, бледо с избила руменина по скулите. — Ел… искам да ти предложа. Но не… тук вътре. След като… ако успеем да…

— Никакви такива. Няма да се ангажирам за бъдеща връзка с теб — изрекох грубо. — Щом не правиш предложение за сега, наясно сме за момента. Ако излезем живи оттук и прекосиш океана, за да ми предложиш, в онзи момент ще реша как да ти отговоря, а дотогава си запази за себе си фантазиите от филмите на Дисни. — „И тайния си зловреден палавник“ добави мозъкът ми неуслужливо.

— Ами, добре — каза той с тон, съдържащ една десета раздразнение и девет десети облекчение, докато аз се извърнах настрани да потисна смеха, който неудържимо ме напушваше отвътре: е, много ти благодаря, Аадхия! Майка й всъщност бе истински гений. — Може ли да те помоля да се видим след час за вечеря?

— Не, малоумнико — скастрих го, сякаш аз самата не бях забравила за това. — Денят на въвеждането е. Разполагаме най-много с половин час. — Той придоби смутен вид, но ако трябваше да съм честна, определено бяхме преживели един много чудат ден на дипломиране. Направих гримаса и огледах себе си. — Трябва да взема душ. И да си облека по-малко мръсната блуза.

— Искаш ли тениска? — попита той малко плахо. — Имам резервни.

Разговорът ни бе дал ясно да се разбере, че не му бе нужно и най-малкото насърчение, но предпазливостта се бореше с отчаяния ми копнеж да имам нова тениска, каквито при единственото си кратко надникване в стаята му бях видяла, че има в изобилие.

— Да, добре — отвърнах и вътрешно въздъхнах. Тъй и тъй цялото училище вече бе сигурно, че сме гаджета.

Бях абсолютно права, че на Орион не му е нужно насърчение: на тениската, която ми донесе, бе изобразен силуетът на Манхатън със сребриста лъскава нишка и с една цветна точка, която явно маркираше местоположението на анклава: ама никак не беше ангажираща и натрапчиво свързваща ме с него. Бих го шибнала по главата с нея, но беше чиста и дори имаше бегъл лъх на препарат за пране: вероятно я бе оставил сгъната в чекмедже за годината на дипломирането си. Поне ми даде извинение мигом да си тръгна от него и да ида в женската баня, та да облека чиста дреха върху чистото си тяло — блаженство!

Той ме беше чакал отвън, отидохме да вземем Аадхия и Лиу от стаята на Лиу. Надникнах в големия контейнер, където тя държеше мишките. Тази на Аадхия вече беше белязана с яркорозова точка, поставена с маркер.

— Довечера и ти можеш да избереш твоята — каза ми Лиу.

Усетих стълбите странни под краката си, защото вече не се движеха: беше като да слезеш от кораб, след като си прекарал дълго време на вода. Механизмите се бяха установили на място, чуваше се бегло тракане на по-малки части, малко или в повече отмерващи времето до края на следващата година. Всички се качваха нагоре, оформили нещо като приливна вълна, та никак не ни отне дълго да стигнем до столовата и да се присъединим към чакащото множество.