Тад Уилямс - Реката на синия огън

Олга Пирофски спря пред камината и се взря в един триизмерен чичо Джингъл — оригинална скица от дизайнерското студио на продуцентската компания, подарена й за нейния десетгодишен юбилей в шоупрограмата. Очите му представляваха ситни черни копченца и приличаше на невинна плюшена играчка, ала озъбената му усмивка би накарала Червената шапчица доста да се позамисли. Чичо Джингъл имаше еластични крака и огромни длани, които можеха да правят фокуси и да карат децата да зяпват или да се смеят с пълно гърло. Едно изцяло оригинално, изцяло изкуствено създание, известно в цял свят.

И докато се взираше в бялото му лице, а от радиото се носеха меките акорди на пианото, Олга Пирофски осъзна, че никога не бе харесвала особено това копеленце.

Водата гъмжеше от чудовища, огромни мятащи се форми, които в доскорошния си живот в реалния свят Рени сигурно би могла да улови с една ръка. Тук обаче за тях тя беше по-дребна и от залък.

Покрай нея се стрелна масивно гладко тяло и надигна нова великанска вълна, която я завъртя бясно върху повърхността. В ръкава отвъд мътилката на лудешката надпревара за храна водата беше странно плътна и по-скоро се огъваше под нея, вместо да я покрие.

„Повърхнинно напрежение“ — досети се тя не с думи, а в образи от научнопопулярни предавания: беше твърде малка, за да потъне. Наблизо се надигна голямо като портал око и пак се потопи в мрака под нея, но повърхнинните сили на сцепление се нарушиха и тя започна да потъва. Помъчи се да се задържи на краката си, опитвайки се да превъзмогне паниката.

„В действителност се намирам в резервоар — повтаряше си отчаяно тя. — V-резервоар във военна база! Нищо наоколо не с реално! На лицето си имам кислородна маска — няма начин да се удавя!“

Но вече не усещаше маската. Навярно се бе разхлабила и сега тя умираше в запечатания като ковчег V-резервоар…

Изпусна задържания въздух и вдиша, но пое голямо количество водни пръски, което не бе никак приятно. Наложи се да изплюе водата, преди да извика.

— !Ксабу! Мартин!

Тя размаха ръце и крака в отчаян опит да задържи глава над повърхността, докато водата се мяташе под нея като гигантски матрак. На няколко десетки метра от нея реката кипеше от сблъсъка на огромните риби, бесни да се доберат до кръжащите насекоми. От листото, както и от спътниците й, нямаше и помен — виждаше само гребените на вълните и зейналите помежду им каньони, както и хаотичните стрелкания на новоизлюпените насекоми над главата й. Едно от тях прелетя точно над нея и шумът от крилете му за момент заглуши първия, различен от собствения й глас, който чуваше.

— Хей! — викна прегракнал о някой точно до нея със слаб, но очевидно ужасен глас. — Ехей!

Рени се оттласна колкото можеше по-високо над водата и съзря Т4б, който пляскаше с ръце, мъчейки се да задържи неповратливия си сим-робот на повърхността. Заплува към него, подмятана и блъскана от надигащите се под нея вълни, съпротивлявайки се на страничните им тласъци.

— Идвам! — викна тя, но той, изглежда, не я чу и отново започна да крещи, размахвайки бясно ръце като крила на вятърна мелница, което не можеше да продължи дълго и тя го знаеше. След миг той изчезна под повърхността, пръскайки пяна около себе си. Тя утрои усилията си и когато успя най-после да скъси разстоянието помежду им, една сребриста като свръхекспресен локомотив глава проблесна над водата сред взрив от пръски, погълна го и се спусна обратно към дълбините.

Рени се залюшка напред-назад, подхваната от надигналите се вълни, които постепенно се укротиха. Гледаше втренчено, вцепенена от шока. Нямаше го вече. Просто ей така.