Тад Уилямс - Реката на синия огън

Мъникът не помръдна опашка, но, изглежда, обмисляше варианти за прошка. Тя разпечата пакет кучешка храна, изсипа съдържанието в паничката му и я остави на пода. Наблюдаваше го как лапа и за първи път от началото на работния ден изпита нещо подобно на щастие. Водата не бе завряла още и тя се запъти бавно към дневната — главата не спираше да я боли, макар най-лошото да беше отминало. Пусна тихичко радиото — станция с класическа музика от Торонто. На стената й нямаше екран — мястото бе запълнено от серия изображения на крайречната санктпетербургска алея и внушителна картина на Берлинската синагога на Ораниенбургерщрасе. На Олга й бе предостатъчна ежедневната доза модерен живот в работата, затова даже радиото й беше антика — с копче за търсене на станциите отстрани и червени цифри, които блещукаха като въгленчета върху скалата.

Изсвирването на чайника я върна обратно в кухнята. Изключи халогенната плоча и като наля вода над лъжичка с мед, напълни чашата си, после пусна вътре цедката, пълна с дарджилинг. Единствения път, когато посети административната сграда на канала, някой я почерпи с един от онези моментални самосваряващи се чайове и макар тя да се надяваше на повишение на заплатата и по тази причина отчаяно се опитваше да им се хареса, не успя да се насили да изпие такава помия.

Домъкна се в дневната. По радиото предаваха една от „Импровизациите“ на Шуберт, а газовата камина най-сетне бе позатоплила приятно стаята. Настани се в креслото, остави чашата на пода и потупа бедрото си. Миша подуши първо чая, после глезена й и накрая очевидно реши, че това няма да е вечер на недоволства, и скочи в скута й. След като тя се наведе и вдигна чашата си, мъничето завря муцунка под ръба на пуловера й, ритна няколко пъти, за да се намести, и тутакси заспа.

А Олга Пирофски се взираше в огъня и се чудеше дали не умира.

Главоболието започна преди около година. Първият пристъп я връхлетя точно в апогея на празненството по случай Вълшебния ден на веселието на чичо Джингъл, събитие, планирано в продължение на близо цял сезон и рекламирано с невиждана дотогава за детските ВР шоупрограми разточителност. Болката се появи толкова внезапно и с такава сила, че тя се изключи на мига, убедена, че нещо ужасно се е случило с тялото й в РЖ. Беше щастливо съвпадение, че по сценария на Деня на веселието чичо Дж. се разпадаше на дванайсет идентични на себе си копия — продуцентската компания любезно предостави възможност на всички чичовци да участват срещу допълнителни хонорари, — тъй че отсъствието й не се оказа фатално. Във всеки случай отсъствието й не продължи дълго — болката се появи и изчезна бързо, а и вкъщи не откри нищо необичайно, което да предполага, че се е случило нещо с беззащитното й физическо тяло.

Ако всичко бе приключило дотук, никога не би си спомнила за случилото се. Както се и очакваше, посветените на Деня на веселието програми надхвърлиха рекордите по приходи в мрежата, което й осигури прилична премия след начисляването на сметките. (Дори една серия експлозии, наречена „Господин Бум“, която импровизираха на живо заедно с Роланд и още един от чичовците, се превърна в нещо като краткотраен хит, започна да се появява в комедийните монолози и други игри в мрежата и създаде цяло поколение от вечно експлодиращи фланелки, чаши и играчки.)

Два месеца по-късно обаче получи нов пристъп, но този път той я отстрани от шоуто за цели три дни. Посети лекаря си, който го обяви за стресова реакция и й предписа лек курс с обезболяващи и серитолин. Когато я връхлетя още един, а следващите се заредиха почти ежеседмично и когато изследванията отново и отново не показваха физиологични отклонения, лекарят й започна да става все по-неотзивчив.

Най-накрая Олга спря да го посещава. Достатъчно неприятно беше да имаш лекар, който не е в състояние да ти помогне; но и да се възмущава, че си болна от непозната болест, вече беше непоносимо.

Тя почеса малката гънка, проточена по дължината на черепа на Миша. Мъникът кротко похъркваше. Поне в неговия свят всичко беше наред.

Пиесата на Шуберт свърши и говорителят подхвана някаква безкрайна реклама за домашни развлекателни уредби, която донякъде можеше да се преглътне — поне прозвуча в деликатните тембри на класическите радиостанции, а не в обичайното престорено пищене. Не й се искаше да става и да събужда кучето, затова притвори очи и се опита да не обръща внимание на рекламата в очакване отново да пуснат музика.