Тад Уилямс - Реката на синия огън

— !Ксабу! — извика тя.

Навсякъде около себе си с мъка различаваше неясни човешки силуети, подмятани като кегли за боулинг, подхвърляни и запокитвани във всевъзможни посоки, но от бабуинския сим на малкия мъж нямаше и следа. Внезапно я прониза остър спомен: ужасяващият страх на !Ксабу във водите на „При господин Дж.“ и детският му кошмар от нападението на крокодила. Опита се отново да го извика, но една вълна напълни устата й с вода и я събори.

— Дръж се! — изкрещя някой.

Миг по-късно краят на листото отново литна вертикално нагоре за част от секундата. Рени увисна във въздуха, за момент изпита същото чувство на безтегловност, след което запотъва в тъмните води. Те я обгърнаха отвсякъде и я всмукаха като хладните челюсти на самия Левиатан.

Беше достигнал огромна дълбочина, толкова дълбоко, колкото можеше само да си представи. Цареше абсолютен мрак. И абсолютна тишина, ненарушавана дори и от познатите, стародавни звуци на собственото му тяло. Съвършената неподвижност. Орландо чакаше нещо, макар да не знаеше какво точно. Някой щеше да му съобщи някакъв важен факт или нещо предстоеше да се промени и тогава всичко щеше да се изясни. Единственото, което знаеше със сигурност тук, долу, в дълбините на мрачните сънища, беше, че самият той вече нямаше какво да направи.

Толкова дълго бе водил битка със слабостта, със страха, със страданието, че е различен, със задушаващото бреме да изпитва чужд ужас и съжаление — полагайки усилия да не им обръща внимание, да се усмихва и да се шегува с всичко това, да се преструва, че е точно толкова готин и щастлив, колкото са и всички около него. Но вече не беше в състояние да продължава. Не му беше останала капчица сила. Не можеше да се противопостави на неумолимото течение, да си представи, че нещо би могло да го обезпокои.

И все пак…

И все пак един слаб гласец, който сякаш не беше част от него, все още нарушаваше необятната тишина, в която се бе превърнал. Частица от него, която все още искаше, все още вярваше, все още се тревожеше, все още… се надяваше?

Не. Това гласче би могло да бъде само някаква шегичка, окончателно кошмарна шегичка. „Надежда“ отдавна беше една лишена от смисъл дума, която употребяваха лекарите, майка му и баща му с неговата вечна „вдъхваща увереност“ усмивка. Беше зарязал всичко това, защото му костваше много повече усилия, отколкото всеки от тях би могъл да предположи. Дума, чиято употреба нямаше нищо общо със смисъла й: използваха я по-скоро за да го накарат да продължава, изчерпвайки по този начин малкото време и сили, които му бяха останали, и разрушавайки кратките моменти на спокойствие с фалшиви обещания. Но вече бе загърбил всичко това и бе напуснал буйния житейски поток, който продължаваше да клокочи. Обкръжаваше го дълбок, всепоглъщащ мрак и той най-после събра сили да погледне надеждата право в очите и да я прати по дяволите.

Но нелепото гласче не го оставяше на мира. Пречеше му и го дразнеше като кавга в съседната стая.

„Не се предавай — настояваше то, поръсвайки на всичко отгоре нахалството си с изтъркани клишета. — Отчаянието е най-ужасното нещо.“

„Не — отвърна с последно усилие в гласа си той, — най-ужасното нещо е безсмислената надежда. Далеч по-ужасно.“

„А помисли ли за другите? Хората, които се нуждаят от теб? Помисли ли за величавото дирене на героя, също като онези в Средните земи, но истинско и невероятно важно този път?“

Все пак трябваше да му признае изумителната настойчивост. А ако беше част от самия него, би трябвало да се възхити на способността си да върти номера на самия себе си.

„А стига де, а кой да помисли за мен? — отвърна той. — Стига с всички тези други хора и техните желания. Кой ще помисли за мен?“

„Точно така, кой? Кой си ти? Какво си ти?“

„Аз съм едно дете. Едно болно дете и скоро ще умра.“

„А дотогава?“

„Остави ме на мира.“

„Дотогава?“

„Остави ме…“

„Това зависи само от теб.“

„… на мира…“

„Само от теб.“

Не отстъпваше. Не се отказваше. Гласчето едва се чуваше, но въпреки това не искаше да му направи услугата да капитулира. Превъзмогвайки огромното изтощение, каквото не бе изпитвал дори в най-отвратителните дни на болестта си, превъзмогвайки и цялата тежест на притихналите, усамотени глъбини, Орландо отстъпи пред себе си и пред немощния, но непреклонен глас. И се заиздига по обратния път.