Тад Уилямс - Реката на синия огън

— А и този твой брат, за когото непрекъснато разправяш — обади се Флоримел. — Беше ли свързана неговата нервна система директно с друга система? Надали.

— Рени — каза Куан Ли, — изглеждаш зле. Не би ли предпочела да не разговаряме за твоето нещастно братче?

— Вече не я напипвам. — Сумрачното небе сякаш я притискаше. Почувства се изгубена и беззащитна в най-враждебното място, което човек би могъл да си представи. — Божичко, не напипвам маската си. Няма я.

За кратко време беше в състояние да следи разговора, но много скоро Орландо отново изпита усещането, че потъва, и бърборенето на спътниците му заглъхна сред плясъка на вълничките в борда на техния странен плавателен съд.

Усети се безтегловен и едновременно с това необичайно тежък. Лежеше неподвижно, изтегнат от едната страна на Фредерикс, но в същия момент се движеше някак си, промъквайки се през самата тъкан на листото и прониквайки сред надигащите се около него води с температурата на тялото му. Потъваше към дълбините. И както неотдавна, по време на пътуването им с Фредерикс на сала, отново изобщо не му пукаше.

В това видение, в този транс водният свят бе облян от светлина, която обаче се излъчваше, пречупваше и разпространяваше от самата вода и той сякаш се движеше през ядрото на огромен, напукан брилянт. Когато потъна по-надълбоко в мътната река, покрай него се заизвиваха причудливи блещукащи фигури, чието самогенерирано сияние беше по-ярко от пречупения блясък на слънцето. Като че ли не го забелязваха, тъй като не променяха очевидно хаотичните си зигзагообразни траектории, оставяйки върху зареяния му поглед следи, които напомняха нанесените върху карта точици на маршрутите им през въздушна камера.

Но не бяха риби. А светлина — самата светлина. „Сънувам. — Мисълта възникна постепенно в съзнанието му, сякаш беше започнал да проумява основната загадка и някаква тайна, която вече не го интересуваше. — Не се давя, а сънувам.“

Докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко, светлината отслабна и налягането се увеличи. Запита се дали това щеше да бъде усещането за смъртта, когато тя най-после настъпеше — едно нежно, безпомощно пропадане. Може би този път наистина умираше — цялото това усилие за живеене, което обладаваше всички останали, му беше истински непосилно. Може би краят не беше страшен в последна сметка. Надяваше се да е така, но вече от толкова време наблюдаваше и изучаваше смъртта, опитвайки се да опознае всяка нейна маска, за да е подготвен, когато тя пристигне, че изпитваше известни съмнения.

Откакто се помнеше, смъртта все го беше очаквала — но не онази, която щеше да настъпи неизвестно кога, както при повечето хора, една тъжна, но неизбежна среща, която все трябваше да се случи някой ден, когато животът изчерпеше своите задължения и всичко съществено щеше да е приключило, а една съвършено настояща смърт, търпелива и неотстъпчива като данъчен агент, който всеки ден се мотаеше пред вратата му в очакване и на секунда невнимание от негова страна, за да прекрачи прага с костеливия си крак…

Докато се носеше към глъбините, мярна му се някаква сянка и при появата й обзелият го ужас му подсказа, че засега все още не би се отдал с примирение на хладната прегръдка на-смъртта, независимо че отдавна я очакваше. Но ако това наистина бе смъртта, мрачен силует сред дълбините, тя се бе появила под формата на… някакъв омар или рак, или някакво друго многочленесто същество. Всъщност тази сянка като че ли беше… бръмбар?

„Орландо. Шефе, не знам дали ме чуваш. Ще продължа да се опитвам, но времето ми изтича. Ако ме хванат, край на предаването.“

Съществото бавно размахваше членестите си крайници.

Опита се да каже нещо, но не успя. Водата притискаше гърдите му като ръка на гигант.

„Чуй ме, шефе, последния път ти ми каза: «Атаско.» Мисля, че точно така каза — звукът беше много слаб. Проиграх го трийсет пъти, анализирах го по всевъзможни начини. Но не знам какво означава, шефе. Има купища боклук по мрежите за някакъв тип с такова име, тонове боклук. Утрепали са го в Южна Америка. Той ли е? Трябва да ми дадеш още информация, шефе.“

Орландо изпита някакво неопределено любопитство, но то напомняше потрепване под дебело одеяло. Какво искаше това многокрако същество от него? Единственото му желание беше да продължи да се спуска надолу, необезпокояван от никого. Ракоподобното запълзя по гърдите му. Едва усещаше докосването на крачетата му, както вероятно и приказната принцеса бе усещала в просъница граховото зърно. Искаше да се отърве от него и да се отпусне в невъзмутимо спокойствие, но съществото не се махаше.